— Той не е вълк или пък мечка — укорително рече Аса, като сама му поднесе ядене. — Все едно, няма да го видиш, днес отидоха с Рап на риба. Такъв мъдър мъж като теб не трябва да се страхува от божите служители. Но добре си дошъл, седни и яж, старче. Точно навреме идваш със солта, защото запасите ни са почти на привършване, а ще ни трябва немалко количество за кръщелната гощавка, ако искаме да бъде каквато Орм си я представя. Настоява да поставим пред всеки гост по три щипки бяла сол, за да си топял храната; и не само за месото и наденицата, но също и за овесената каша. Мнозина биха казали, че отиваме твърде далеч, въпреки че сме хора с положение, и че маслото и медът са достатъчно добра подправка за кашата, дори при най-тържествени случаи.
Старецът се наливаше с кисело мляко, чупеше парчета хляб, топеше в него и клатеше глава, докато тя приказваше.
— Нищо не може да се сравни със солта — рече той. — Човек трябва да яде колкото може повече от нея. Полезна е за здравето, дава сила и дълголетие. Пречиства тялото от всички вредни неща и подновява кръвта. Всички обичат сол. Гледай сега!
Близначките стояха, хванати за ръце, и се взираха сериозно в стареца, докато ядеше и говореше. Той извади от колана си две зрънца сол и ги поднесе към тях, като весело издаваше звуци с езика си. Те приближиха колебливо; накрая се решиха, взеха кристалчетата и веднага ги засмукаха.
— Виждаш ли! — извика старецът, силно развеселен. — Никой не може да устои на солта.
Но когато привърши с храната и си изпи бирата, а Юлва го заразпитва за новини, готова да се пазари за цената на стоката, се оказа, че в торбите му всъщност не е останала сол; нямаше от бялата, наречена императорска, която Орм искаше за тържеството, само съвсем малко от кафявата.
Аса го заплаши с юмрук.
— Трябваше да ни кажеш това от самото начало — рече тя — и щях да те посрещна по друг начин. Но както винаги съм твърдяла, възрастните хора, тролове и старите волове си приличат — не чакай отплата, като ги тъпчеш с храна.
Но Оле, вече заситен и доволен, отговори, че във всяко разочарование е заложена и някаква утеха.
— Насам са тръгнали и други търговци — продължи той. — Срещнах ги вчера, докато си почиваха в Гьоклиден — единадесет мъже, четиринадесет коня и едно момче. В торбите им имаше пирони, платове и сол. Казаха, че са минали през Дългите дънери и отиват в Смаланд. Не съм ги виждал преди, макар че понякога си мисля, че познавам всички. Вече остарявам, а все нови хора се раждат. Но съм сигурен, че ще ви посетят, водачът им разпитваше за теб, Орм.
Орм се беше оттеглил за следобедна почивка в стаята си, но сега се присъедини към останалите, за да чуе клюките на стареца.
— За мен ли? — учуди се той. — Как се казва?
— Йостен от Йоре, от областта Финвединг е, но никога не бил идвал тук преди. Каза, че години е плавал по море и е вложил цялата си печалба в стоката, която продава, за да се върне вкъщи още по-богат.
— Защо питаше за мен? — поинтересува се Орм.
— Чул да говорят, че си богат и известен, а търговците обичат да посещават такива хора. Имал сребърни украшения за продан, а също хубави стрели и животински сухожилия за лъкове.
— Пита ли за някой друг? — рече Орм.
— Разпитваше и за разни знатни мъже в района, които биха купили стоката му, без да се пазарят и да се оплакват от цената, но от теб се интересуваше най-много.
Известно време Орм седя умълчан; изглеждаше замислен.
— Единадесет души? — повтори той.
— И едно момче — отвърна старецът. — Малко. Такива скъпи стоки, каквито носи той, искат добра охрана. А малчуганът наглежда конете.
— Без съмнение — рече Орм. — Все пак добре е човек да е предупреден, когато към къщата му идва толкова голяма група непознати.
— Не ми се стори да имат лоши намерения — отговори Оле. — Но явно е смелчага — като му казах, че у вас има свещеник, не се уплаши.