— Ето го и самия главатар — каза Рап, щом видя, че Орм пристига. — Но един господ знае дали е жив или умрял. Беше честен противник, трябва да му се признае.
Остен лежеше по гръб, бледен и облян в кръв, а шлемът му зееше разцепен от удара, който Рап му бе нанесъл с брадвата. Орм седна до другаря си и сведе поглед към победения враг — гледката така го зарадва, че забрави болката си. Юлва и Аса дотърчаха от къщата — по лицата им се четеше радост, примесена с безпокойство. Опитаха се да убедят Орм, че веднага трябва да се прибере, за да му превържат раните; но той не помръдна и загледан в Остен, си мърмореше нещо под носа. Накрая отрони:
Знам какъв подарък трябва да изпратя, за да е достоен за Свен, за събрата: главата си той ще получи от мене, но с коса, която не ще е червена.
Отец Вилибалд също дойде при тях. Прегледа раната на Орм и му нареди незабавно да влезе вътре; допълни, че ако не може да върви сам, трябвало да се остави.Рап и жените да го пренесат. После се наведе над Остен и опипа с пръсти мястото, където бе попаднала брадвата.
— Жив е — рече той накрая, — но не мога да кажа колко още ще живее.
— Ще изпратя главата му на крал Свен — обади се Орм.
Но отец Вилибалд рязко отвърна, че такова нещо е немислимо и че Остен, заедно с останалите ранени търговци, трябва да се пренесе в къщата.
— Последиците от тая схватка ще ми създадат доста работа през следващите дни — радостно добави той.
Беше упорит човек, особено когато ставаше дума за болни и ранени; тогава никой не смееше да противоречи на нарежданията му. Затова всички, които бяха в състояние, помогнаха да прехвърлят ранените в къщата и да ги настанят удобно.
Орм припадна веднага след като го качиха в стаята и му превързаха раните — беше загубил много кръв; но на следващия ден се чувствуваше по-добре, отколкото можеше да се очаква. Със задоволство размишляваше върху случилото се; нареди да оставят момчето на търговците завинаги в къщата му и да се отнасят с него като с член от семейството. Уведомиха го, че е загубил двама души и че още двама са тежко ранени, а също и едно от кучетата; но отец Вилибалд се надяваше, че с божия помощ всички ще се възстановят. Орм скърбеше за загубените си другари, но се утешаваше с мисълта, че нещата можеха да имат и далеч по-тъжен край. От търговците трима избягаха през реката, а Остен и още двама, макар и ранени, бяха още живи. В банята откриха двама други, които дръвникът беше повалил. Единият бе мъртъв, а вторият имаше счупен крак и премазано стъпало. Отец Вилибалд нареди да преместят всички ранени в църквата и ги настани на сламеници. Грижеше се за тях много внимателно и с всеки изминал ден ставаше ясно, че малкият свещеник съвсем не е недоволен от тези си задължения. Напоследък рядко се бе налагало да използува познанията си по медицина и понякога се чудеше как да използува времето.
Скоро Орм отново беше на крака и по нищо не личеше, че е бил ранен. Един ден отец Вилибалд седна на масата и лицето му изглеждаше по-весело от обичайно; обяви, че дори Остен, който бил най-тежко ранен, сякаш пече започва да се поправя.
Рап скептично поклати глава при тая новина.
— Ако е така — рече той, — ръката ми не е точна както преди.
Орм също не прие вестта кой знае колко радостно.
Четвърта глава: КАК ОРМ ДЪРЖА ПРОПОВЕД ПРЕД ТЪРГОВЕЦА НА СОЛ
Новината за битката в Грьонинг скоро се разчу и Гудмунд от Уваберг пристигна там на кон, придружен от тълпа далечни и непознати за Орм съседи, които искаха да научат подробности от самия извор. Пийнаха порядъчно от бирата му и надаваха възторжени възгласи; когато той им описваше схватката. Това, твърдяха те, е много хубаво, случката щяла още повече да утвърди доброто име на граничната област и да вдъхне на външния свят по-голямо уважение към нейните обитатели. Доста похвали казаха също и за огромните кучета, молеха Орм да благоволи да допусне при тях кучките им; а когато им показаха всичката сол и платно, както и останалата плячка, започнаха да въздишат защо на тях не се е паднал тоя късмет. Преговаряха за цената на спечелените коне и се споразумяха бързо — Орм бе събрал много повече, отколкото му бяха необходими, и чувствуваше, че е нечестно да им иска прекалено висока цена, след като сам не е платил нищо за тях. После по-ячките измежду гостите се опитаха да повдигнат дръвника; и макар че зрителите споменаваха за разни мъже, вече покойници, които познавали в детството си и които можели да се справят и с по-тежки задачи от тази, никой не успя да го запрати така далеч, както Орм. Това още повече повдигна духа му; каза им да не приемат неуспеха си прекалено навътре.