— Не съм сигурен, че дори самият аз мога да го хвърля пак дотам — успокои ги той — без помощта на тоя голям гняв, дето дава сили на човек в такъв момент.
Всички бяха любопитни да видят Остен; учудиха се много, че Орм му е подарил живота. Нож в гърлото, заявиха те, е най-доброто лекарство за хора като него и настоятелно съветваха Орм да не създава излишно безпокойство за себе си и за околните, като го пусне на свобода. Ако това стане, твърдяха те, уверени са, че непременно ще си навлече неприятности, защото познават смаландците добре и знаят, че те не се променят лесно. Много от тях искаха да влязат в църквата, за да видят Остен и да поговорят с него; интересно им бе да разберат дали граничната област според него е подходящ терен за преследване на глави. Но отец Вилибалд залости вратата и остана глух за молбите им. Каза, че е възможно да ги пусне някой ден, ако такава е божията воля, но сега не би ги оставил да тормозят ранения, който едва може да повдигне глава.
Така че те трябваше да се откажат от това удоволствие; но преди да си тръгнат, всички единодушно заявиха при прощалния тост, че Орм вече може да се смята за водач дори сред гьоингите и че е достоен потомък на Свен Мишия нос, макар да се е оставил да го покръстят. Заклеха се, че ще застанат на негова страна във всички стълкновения, които биха възникнали впоследствие.
Орм даде всекиму по мярка сол като прощален дар, а също и за да поддържа добросъседските отношения. После те напуснаха Грьонинг в буен галоп и в чудесно настроение — полюшваха се на седлата и пищяха като сойки.
Момчето се разтревожи много, когато научи, че има голяма вероятност Остен да се оправи — беше сигурно, че това ще му донесе нещастие. Щом като е жив, той без съмнение ще го убие при първа възможност, за да си отмъсти. Но Орм го увери, че каквото и да е мнението на Остен по въпроса, нищо лошо няма да му се случи и хич да не си разваля съня заради това. Момчето се казваше Улф и още от самото начало Аса и Юлва го глезеха много, просто не знаеха как да го възнаградят за голямата услуга, която направи на всички им. Аса лично започна да му шие по-хубави дрехи; двамата с отец Вилибалд смятаха, че несъмнено момчето е божи пратеник, дошъл да ги спаси от хитрините па Дявола. Попитаха го как е станало така, че е тръгнал с търговците. Той отвърна, че избягал от своя жесток чичо, при който живеел долу по крайбрежието; там търпял много лишения и грубости, след като майка му и баща му се удавили по време на риболов; и че търговците го наели, за да се грижи за конете им.
— Но ми даваха малко за ядене — продължи то — и все бях гладен, освен когато успявах да открадна нещо от къщите по пътя; а нощем трябваше да будувам и да пазя конете. Биеха ме, ако нещо им се случеше. Но най-лошото бе, че никога не ми позволяваха да яздя, колкото и уморени да бяха краката ми. Все пак с тях беше по-добре, отколкото при чичо ми но не ги обичам, радвам се, че се отървах. Тук имам всичко, което ми липсваше преди: достатъчно храна и собствено легло; с удоволствие ще остана завинаги при вас, стига да не ме изгоните. Дори не ме е страх да се покръстя, ако се налага.
Отец Вилибалд го увери, че това наистина е абсолютно необходимо и че ще го покръсти веднага щом го посвети в християнското учение. Юлва пък му възложи да пази Одню и Людмила, които вече можеха да ходят и лесно се измъкваха от къщата; дори на два пъти бяха разтревожили всички — намериха ги чак долу при реката. Момчето изпълняваше усърдно тези задължения и ги придружаваше навсякъде; твърдеше, че това е по-приятно, отколкото да пазиш конете. Можеше да свири с уста по-добре от всички други и знаеше много мелодии, дори имитираше най-различни птици; затова още в самото начало и двете момичета се влюбиха в него. Скоро всички го наричаха Веселия Улф заради вечно доброто му настроение.
Остен и двамата му ранени другари бяха вече достатъчно укрепнали, за да ги преместят от църквата в банята, където постоянно ги наблюдаваше въоръжен пазач. Сега отец Вилибалд се опита да ги въведе в християнството, но скоро дойде при Орм и заяви, че душите им са камениста и съвсем неплодородна почва за семената на божията милост; после добави, че тъкмо това и е очаквал.
— Не съм суетен — продължи той — и не се стремя към слава и почести. Но все пак бих се почувствувал възнаграден за дългогодишния си труд, ако стана първият свещеник, покръстил смаландец. Досега не съм чувал някой да е направил това; и ако го осъществя, господ наистина ще се зарадва. Но се съмнявам много, че. ще успея да убедя тези хора — невероятно упорити са. Няма да е зле да ми помогнеш, Орм. Дай му някой друг съвет на този Остен.