— Не мога да отрека, че късметът ти е по-добър от моя — каза Остен.
— Но стана такъв чак след като се покръстих — отговори Орм. — Преди това не познавах друга религия освен вярата в старите богове и ме преследваха нещастия. Две години бях роб и гребах в галерата на Алмансур, окован за мястото си с верига. Вярно, спечелих меча, който виждаш тук; сигурно най-красивото оръжие, изработвано досега. Дори Стюрбьорн, който разбираше от такива неща повече от всеки друг, държейки го в ръка, заяви в салона на крал Харалд, че не бил виждал по-хубав меч от този; но и той не е достатъчна отплата за всичко, което преживях. После приех религията на андалусците, така бе заповядал господарят Алмансур, и в дар получих огърлица, чиято стойност с неизмерима. Но заради нея ме раниха тежко в двореца на крал Харалд, независимо че носех андалуската си ризница и щях да умра, ако не беше този дребен свещеник и умението му да лекува. Най-накрая се покръстих и бог ме прие под крилото си; веднага спечелих дъщерята на крал Харалд, която е най-ценното украшение сред моите притежания. Ето, ти сам се увери как господ ми помогна да се справя с теб и с всички, които бе довел да ме убият. Ако размислиш хубавичко, а ти си умен мъж, ще разбереш, че няма да загубиш нищо, като се покръстиш; напротив, ще спечелиш, дори ако не смяташ за достатъчно важен факта, че главата ти ще си остане на раменете.
Това бе най-дългата проповед, която Орм бе произнасял през целия си живот, и по-късно отец Вилибалд призна, че като се има предвид липсата му на опит в това изкуство, той безспорно се бе представил доста добре.
Остен размишляваше дълго. После каза:
— Ако всичко, дето казваш, е истина, действително не си загубил, като си станал християнин; обратно, спечелил си от това. Не е малко да получиш дъщерята на крал Харалд за жена, нито пък е за пренебрегване стоката, която взе от мен. Но в Смаланд, там, където живея, има християни, които са роби — те съвсем не са достоен образец за своята религия. Как мога да съм сигурен, че няма да ме сполети тяхната съдба. Кажи ми едно нещо: ако сторя това, което ме съветваш, какво ще направиш после с мен?
— Ще те освободя; ще те оставя да си вървиш с мир — отговори Орм. — А също и хората ти.
Остен го погледна недоверчиво; накрая кимна с глава.
— Ще повярвам, че смяташ да изпълниш обещанието си — рече той, — ако се закълнеш пред всички тук; макар че не мога да разбера какво ще спечелиш, като ме покръстиш.
— Редно е — отвърна Орм — и аз да извърша нещо, с което да доставя удоволствие на господ и неговия син, след всичко, което те направиха за мен.
Пета глава: ЗА ГОЛЯМАТА ГОЩАВКА И ЗА ТОВА КАК БЯХА ПОКРЪСТЕНИ ПЪРВИТЕ СМАЛАНДЦИ
Щом отмина роенето на пчелите и първото сено бе прибрано в хамбара, Орм събра съседите си на голямо кръщелно празненство. Както беше предвидил от самото начало, то продължи три дни и във всяко отношение бе съвсем различно от останалите дори и само заради това, че от първия, до последния миг не се извади оръжие, макар в края па всяка вечер гостите да бяха съвсем пияни — както се и предполага да бъде на гуляй, даден от такъв знатен господар. Едно-единствено произшествие възникна през първата вечер, когато в порива на алкохолното опиянение двама млади отидоха в колибата на големите кучета, за да си поиграят с тях. Единият изхвръкна навън моментално. Беше получил само няколко драскотини и дрехите му висяха на парцали: но другият опита да се съпротивява. Известни време се чуваха само писъци; после две жени от семейството, които кучетата познаваха, нахълтаха вътре и го спасиха — ръцете и краката му бяха разкъсани, а едното му ухо липсваше. Пируващите се развеселиха много, когато научиха за това, и започнаха да хвалят хрътките; твърдяха, че те са гордост за областта; но повече никой не се опита да ги закачи.
Аса и Юлва с труд намериха място за сън на всички гости — дойдоха повече от поканените и доста от тях бяха довели синовете и дъщерите си. Почти нямаше свободно пространство, макар че мнозина от по-старите всяка вечер доволно си заспиваха на пейките, където бяха вечеряли, или пък под тях, на пода, и оставаха там през цялата нощ, спестявайки доста грижи.
Младежите се справяха добре — девойките бяха настанени в един хамбар, а младежите — в друг, върху първокласно меко сено. Нямаше никакви оплаквания, независимо че изненадващо много от тях срещаха трудности, когато трябваше да открият съответния хамбар, и често ги бъркаха; или пък, след като вече са го намерили, с мъка се задържаха там. На сутринта девойките, поруменели, шепнешком разказваха на майките за греховете си от предната нощ, за това колко трудно било да се различи една купа сено от друга и получаваха предупреждение да внимават да не би още някой младеж да се спъне в краката им на следната вечер — репутацията на едно момиче лесно можеше да пострада, ако различни мъже се препъваха непрекъснато в него. Последваха дълги приятелски разговори между съответните родители; така, общо взето, до завършване на празненството се уговориха седем или осем венчавки. Това достави удоволствие на Орм и Юлва — явно гостите им, както старите, така и младите, прекарваха добре. Само отец Вилибалд мрачно мърмореше под носа си, без да направи обаче каквито и да е изявления относно начина, по който се забавляват.