— Лошите хора често пъти имат дълъг живот — каза отец Вилибалд, — но все пак е по-къс от ръката на божието провидение. Те няма да избягнат неговото отмъщение.
В далечния край на една от масите започнаха да съчиняват рими.
Там бяха настанени младите и настроението беше най-весело. Същата вечер те измислиха едно иронично стихче, което след това н продължение на години се пееше по границата, по празненства, по време на вършитба или при обработка на лена. Разпространи се под името „Балада за крал Свен“. Началото постави Гисле, синът на Черния Грим — добре сложен младеж с черна коса и светла кожа. Беше изключително срамежлив с жените, макар че в главата му всичко си беше наред и често го виждаха да хвърля съвсем не враждебни погледи към някое от присъствуващите момичета. Всички в семейството смятаха тази му черта за много странна и се притесняваха; и най-мъдрите от тях не знаеха как да го излекуват. Досега той бе седял мълчалив на мястото си, изцяло зает с храната и пиенето, въпреки че явно бе не по-малко словоохотлив от останалите. Срещу него седеше девойка на име Ранви, хубавичка девица с чипо носле и трапчинка на брадичката момиче, което лесно можеше да накара един мъж да се умълчи. Прокрадваше погледи към нея още откакто бе заел мястото си през първия ден на гощавката, но не беше посмял да я заговори и се вцепеняваше от ужас, когато се случеше да срещне очите й. Веднъж-дваж тя дори го бе сгълчала за неохотата му да разговаря, но това не даде никакви резултати. Сега хубавата бира го бе окуражила, а историята за унижението, на което отецът бе подложил крал Свен, го разсмя до сълзи. Изведнъж той започна да се люлее на пейката, зяпна с уста и гръмогласно извика:
Най-малкото бе това,
че свещеник предизвика
крал Свен — той подир това
тебе пък в калта натика.
— Ето нещо ново! — възкликнаха най-близкостоящите. — Гисле се оказа поет. Съчинява стихове за крал Свен. Но това е само половината. Давай нататък!
Мнозина от гостите започнаха да предлагат варианти как да ги продължи, но не беше лесно да се намерят думи с подходяща дължина и завършек. Накрая самият Гисле се сети и съчини поемата така. че да може да се пее е една стара и добре позната мелодия:
И все за повече ламтеше
крал Свен.
Реши, че по-велик от Тор е,
крал Свен.
Ала отецът камък хвърли
ожесточен
и по лице със стон се свлече
крал Свен!
— Той е поет! Измисли цяло стихотворение! — викнаха околните, но най-силно от всички крещеше Ранви.
— Чуйте младите! — рекоха възрастните в другия край на масата. — Откриха поет между тях. Синът на Черния Грим списал балада за крал Свен. Кой може да си представи? От теб ли е наследил тоя талант, Грим? Ако не е от теб, от кого, моля?
Помолиха Гисле да издекламира стихотворението пред всички. Страхът му го напусна, щом видя, че самият Орм кима с глава и се усмихна; сега вече можеше да срещне погледа на Ранви, без да извръща своя.
— Мога да ти съчиня още стихове, дори по-хубави — сядайки, наперено й заяви той.
Черния Грим, бащата на Гисле, цъфтеше от гордост и задоволство. Каза, че когато бил млад, често чувствувал в себе си поетичен талант, но все нещо се случвало и му пречело да изрази вдъхновението си с думи.
— Все пак е странно — добави той, — че притежава такова дарование; срамежлив е, особено когато наоколо има момичета, макар че му се ще да се отърве от тази скованост.
— Повярвай, Грим — рече Юлва, — вече няма да се срамува от тях. Помни ми думата. Сега, след като се прояви като поет, всичките ще му се обесят на врата, стига да успеят да се намърдат до него. Баща ми, който притежаваше голяма житейска мъдрост, обичаше да казва, че както мухите на рояци кацат по храната, но щом надушат меда, я оставят, така правят и момичетата, когато разберат, че сред тях има поет.
Орм седеше загледан в чашата с бира; лицето му беше загрижено, не чуваше какво се говори наоколо. Аса го попита дали нещо го притеснява, но той само промърмори разсеяно и не отвърна на въпроса й.
— Ако добре го познавам, съчинява стих — рече Юлва. — Винаги има такъв неспокоен вид, когато го обхване творческото вдъхновение. Странно нещо са поетите — щом в една стая има двама поети и единият измисли нещо, другият не може да си отдъхне, докато не създаде в отговор творба, която смята за по-хубава от тази на съперника.
Поставил длани на коленете си, Орм се люлееше на пейката, въздишаше дълбоко и мънкаше нещо с глух глас. Но накрая откри думите, които му бяха нужни, кимна два пъти с облекчение, удари с юмрук по масата за тишина и продума: