Всички в залата бяха притихнали; слушаха внимателно всяка дума, вторачени в ирландеца и брат му, който седеше с доволен вид от другата страна на отец Вилибалд и шареше наляво-иадясно с големите си очи. Гостите бяха единодушни, че в техните земи никога не са се появявали подобни хора.
— Говориш хубаво — рече Гудмунд от Уваберг, — но ми е трудно да повярвам всичко това. Щом сте толкова добри в собствената си страна, защо тогава сте дошли на север, където има малко крале, а и те живеят отдалечено един от друг?
Фелимид се усмихна и кимна с глава.
— Уместен въпрос — отвърна той. — при това Ирландия е страна, която никои не напуска доброволно. С удоволствие ще ти обясня защо се случи така, дори с риск това, което кажа, да прозвучи като хвалба. Ние с брат ми сме изгнаници заради нещо, което, мисля, никой друг не би могъл да направи. На младини, вече доста опитни в занаята, бяхме шутове на добрия крал Домнал от Лейлин. Той обожаваше музиката и смеха, божията правда и легендите за разни герои, поезията, женската красота и мъдростта на старите хора. Към нас се показа много благосклонен, възнагради способностите ни със сребро и добитък, а също с чудесни пасбища, в които да го гледаме. Много го обичахме и с удоволствие му служехме; единствената ни грижа бе да не затлъстеем от този охолен живот — това е най-страшното за хора с нашата професия. Негов съсед беше крал Кола от Килкени — опасен мъж, много горделив и хитър — все кроеше планове срещу съседите си. Един ден, на празника на Светата Троица, крал Домнал вдигна голямо празненство. Свещениците, поетите и ние, шутовете, бяхме много заети — кралят щеше да се жени за Емер, дъщерята на крял Кашел. Беше красива, както подобава на принцеса, с блестящи очи, алени устни и бяла кожа, имаше високи гърди, тънък кръст и заоблени ханшове. Косата й беше толкова дълга, че можеше да седне върху нея. Беше толкова хубава, че дори ти, Юлва, ако я видеше, не би могла да кажеш коя от двете ви е по-привлекателна. Този брак радваше не само крал Домнал, но и всичките му поданици, затова празненството беше необичайно весело. На втората вечер, когато повечето от нас бяха пияни, крал Кола ни нападна. Убиха владетеля ни както бе застанал гол на вратата на спалнята и сечеше наоколо си с меча; много от хората му паднаха с него; взеха кралицата му от брачното ложе и я отнесоха заедно с останалата плячка; нас с брат ми ни сполетя същата съдба, тъй като бяхме много известни. Лиги потекоха от устата на крал Кола, щом видя кралица Емер, започна да се хили като хиена, а нас ни хвърли в затвора до деня на сватбата си — беше решил да се ожени за жената, която бе отвлякъл. После нареди да изнесем представление по време на сватбеното пиршество. Отначало отказвахме, защото още скърбяхме за смъртта на господаря си; но когато ни заплаши, че ако не се подчиним, ще заповяда да ни наложат с бодливи пръчки, сменихме тона и обещахме да представим най-доброто, което можем; и няма спор, изпълнихме си обещанието.