— Най-искрено се надявам — добави отец Вилибалд, — че ще бъдете негови последователи до края на земния си път и ще се съобразите с изискванията му — ще промените навиците си, ще следвате заповедите му и няма да почитате други богове.
— Да, да — нетърпеливо извикаха мнозина, — съгласни сме на всичко. А сега побързай и да минаваме към по-важната работа.
— Едно не бива да забравяте — рече свещеникът, — че от днес нататък трябва да идвате при мен в тази църква всяка неделя, или поне всяка трета неделя от месеца, за да чуете божията воля и да учите християнското учение. Обещавате ли?
— Обещаваме! — гръмко и нетърпеливо отвърнаха те. — Сега си затваряй устата, че времето тече и скоро ще се стъмни.
— Идвайте всяка неделя, най-добре ще е за душите ви; но тези, които живеят много далеч, могат да го правят само в третата неделя от месеца.
— Стига си дърдорил, свещенико, хайде, покръствай ни! — креснаха най-нетърпеливите.
— Тишина! — проехтя гласът на отец Вилибалд. — Ето че лукавите дяволи на грешите ви души, които живеят в тях от векове, ви подтикват да крещите и да ме прекъсвате. Те си мислят, че по този начин ще попречат на бога и ще ви задържат в своя власт. Това, което казвам, е много важно; трябва да слушате внимателно и да мълчите. Ще се помоля, за да прогоня от вас всички дяволи, така че да сте достойни да приемете християнството.
Той отново подхвана молитви на латински. Говореше бавно и строго; скоро някои от по-възрастните жени се разридаха и заплакаха. Никой от мъжете не посмя да обели дума; седяха и се взираха в него с тревожни, разширени очи и зяпнали усти. А двама клюмнаха, главите им се надвесваха все повече и поведа над чашите; скоро те се изсулиха под масата и оттам се разнесе силно хъркане.
Отец Вилибалд им заповяда да се доближат до коритото, в което бяха кръстили Харалд Ормсон, и там набързо поръси с вода и млади, и стари — всичко двадесет и трима мъже и деветнадесет жени. Орм и Рап измъкнаха изпод масата двамината заспали и ги разтърсиха, опитвайки се да ги събудят, но тъй като нищо не помогна, ги примъкнаха до коритото и ги държаха изправени, докато и те като останалите бяха напръскани; след това ги тикнаха в един ъгъл да дремят на спокойствие. Сега всички присъствуващи бяха в чудесно настроение, те изтискаха водата от косите си и весело се запътиха обратно към масите. Вдигаха такъв шум, че когато отец Вилибалд се опита да завърши церемонията с благословия, не се чу почти нищо от това, което казваше.
— Тук никои не се страхува от няколко капки вода — гордо се перчеха те и захилени се споглеждаха през масата.
— Вече всичко е готово.
— Хайде, ставайте, смешници, покажете ни на какво сте способни.
Братята си размениха бегли усмивки и се надигнаха. Моментално в залата настъпи мъртва тишина. Щом застанаха в центъра, най-вежливо се поклониха на Юлва, сякаш тя беше единственият зрител, а после дълго държаха публиката в състояние на безмълвно удивление или пък на неудържим смях. Премятаха се презглава ту напред, ту назад, без да си помагат с ръце, и винаги се приземяваха на краката си; имитираха птици и зверове, свиреха на флейта песнички, като танцуваха, застанали на ръцете си, жонглираха с чаши, ножове и мечове. После извадиха от торбите две огромни кукли, облечени в шарени дрехи и с лица като на стари жени. Фелимид хвана едната, а Фердиад — другата и те веднага проговориха — отначало приятелски, а после заклатиха глави и сърдито засъскаха, докато накрая започнаха да сипят най-страшни хули и се нахвърлиха бясно една върху друга като разярени врани. Зрителите потръпнаха, щом чуха куклите да говорят; жените скърцаха със зъби, а мъжете пребледняха и се хванаха за мечовете; но Юлва и отец Вилибалд, които отдавна познаваха триковете на ирландците, ги успокоиха, че това се дължи единствено на тяхното майсторство, а не на някаква магия. Сам Орм в първия момент изглеждаше смутен, но скоро пак започна да се смее; а когато шутовете доближиха куклите и ги накараха да се бият и да се ругаят още по-пискливо, сякаш всеки момент ще си заскубят косите, той избухна в такъв гръмогласен смях, че Юлва разтревожена се наведе към него над масата и го помоли да си спомни за крал Кола. Орм избърса сълзите от очите си и я погледна.
— Човек трудно се въздържа, когато му е весело — рече той, — но не мисля, че Господ ще позволи да ми се случи нещо лошо сега, след като току-що съм му направил такава услуга.
Но той очевидно прие сериозно предупреждението на Юлва; никога не би пренебрегнал нещо, което се отнася до здравето му.