— Уви, от моята история може да се извлече много полза — тъжно промълви учителят. — От двадесетата си година нататък съм имал отвратителен късмет. Може би сте чували, че в една пещера, някъде между Цюлпих и Хаймбах, живее много мъдра ясновидка на име Радла. Имах голямо желание да служа на Бога и майка ми ме заведе при нея, за да разбере дали ще имам щастлива съдба, ако стана свещеник.
Мъдрата старица хвана ръцете ми и дълго седя на стола си със затворени очи, като простенваше и се полюшваше напред-назад. Накрая започна да говори. Каза, че ще стана добър свещеник и че повече го неща, с които се захвана, ще бъдат успешни. „Но ще те преследва едно нещастие — добави тя, — ще извършиш три гряха — вторият ще е по-тежък от първия, а третият ще е пагубен за теб. Това е съдбата ти и от нея не можеш да избягаш.“ Такива бяха думите й; повече нищо не пожела да каже. На връщане към дома майка ми и аз плакахме безутешно — и двамата искахме да стана свещеник и да нямам грехове. Отидохме при нашия стар свещеник и поискахме съвет; той рече, че за щастлив трябва да се смята този, който извърши само три гряха през живота си; но това не ме успокои. Така аз постъпих в духовното училище на Аахен и нямаше по-ревностен и по-съвестен ученик от мен, нито пьк някой, който повече да внимава да не стори грях. По латински и литургия бях първи в цялото училище и още преди да навърша двадесет и една години, знаех наизуст всички евангелия и псалми, както и голяма част от Посланията до Тесалонийците41 и Галатинците42, които бяха прекалено трудни за повечето ученици; затова деканът Руммолд ме похвали и ме взе за свой дякон. Той беше много стар и гръмогласен като бивол, а очите му бяха големи и искрящи. Хората потръпваха, когато им заговореше. Две неща обичаше най-много на този свят — вино с подправки и всякакъв вид знания. Беше вещ в науки, толкова отвлечени и трудни, че малко хора знаеха дори значението на техните имена; например: астрология, мантик43, алгоризъм44. Разправяха също, че разговарял с императрица Теофано на родния й език — византийски. На младини ходил в източните земи заедно с епископ Лютпранд от Кремона и разказваше чудни, невероятни истории за тези части от света. Цял живот бе събирал книги и вече притежаваше повече от седемдесет. Често вечер, когато му носех в спалнята виното, ми изнасяше лекции на разни сложни теми или ме караше да му чета на глас творбите на древните поети, които се намираха в библиотеката му. Един от тях се наричаше Стаций45; в сложни рими той възпяваше войните, които византийците водили с един град на име Тива. Другият се казваше Ермолдус Нигелус; той беше по-разбираем. Разказваше за свещения император Лудвиг, синът на император Карл Велики, и за войните, дето водил срещу езичниците в Испания. Когато правех грешки, четейки Стаций, старият декан ме ругаеше и замахваше с бастуна си; казваше, че трябва да обичам този автор и да го чета внимателно — бил първият римски, поет, които се покръстил в християнството. Стараех се да удовлетворя желанието на декана и да избягна бастуна, и правех всичко възможно да му се подчинявам; но макар че се опитвах, не успях да заобичам Стаций. Имаше още един поет, чиито творби деканът притежаваше; те бяха подвързани по-хубаво от останалите. Понякога го виждах как седи над тях и си мърмори. В такива случаи цялата му строгост се стопяваше и той ме караше да донеса още вино; но никога не ми даде да чета от тази книга. Любопитството ми се изостри; исках да узная какво съдържа тя и една вечер, когато деканът беше на посещение при епископа, отидох в спалнята му и започнах да я търся. Намерих я в малко сандъче под стола в нишата. Книгата започваше с „Ръководство на учителя“ — напътствията на благочестивия Бенедикт за това как се води праведен живот. Имаше лекция върху целомъдрието от някакъв англичанин на име Алдхелмус. Следваше дълга поема, написана много красиво и внимателно. Заглавието й беше Ars Amandi, което означава „изкуството на любовта“. Авторът се казваше Овидий — древноримски поет; съвсем сигурен съм, че не е бил християнин.
Учителят погледна тъжно към отец Вилибалд, като стигна до този момент, от разказа си. Свещеникът му кимна замислено.
— Разказвали са ми за тази книга — рече той. — Знам, че разни глупави монаси и опитни монахини я ценят много.
— Тя е като питието на самия Велзевул — продължи учителят, — по-сладка е дори от мед. Трудно ми беше да разбера всичко, изобилствуваха думи, които не се използуват в евангелията и посланията, нито пък в творбите на Стаций; но желанието ми да открия нейното значение не бе по-малко от страха, който изпитвах, предчувствувайки съдържанието й. За него няма да кажа нищо, освен че дава пълни подробности за всякакъв вид милувки, сладковонни вещества, странни мелодии и всички чувствени удоволствия, на които човек може да се наслади. В началото се страхувах да не би да съгрешавам, като четях тия неща, но после размислих (Дяволът ми е шепнел тогава) и реших, че нещо, което е подходящо за един мъдър декан, не би могло да ме вкара в грях. А този сластолюбив Овидий, макар и изцяло под въздействието на Дявола, наистина беше велик поет. С изненада установих, че стиховете му се загнездват в ума ми, без да правя каквито и да е усилия да ги запаметявам, запомних ги далеч по-лесно от Посланието до Галатинците въпреки старанията и волята, които бях положил да ги науча. Четох, докато чух стъпките на декана пред къщата. Щом влезе, той здравата ме наложи с бастуна, защото бях забравил да го посрещна с горящ факел и да му помогна да се прибере. Но аз почти не усетих болка, умът ми бе зает с много по-важни неща. На два пъти по-късно, когато той отсъствуваше, се промъквах в стаята му и така успях да прочета поемата докрай. У мен настъпи коренна промяна — от този момент нататък в главата ми непрекъснато се въртяха грешни мигли под формата на най-мелодични стихове. Скоро след това заради добрата ми подготовка ме назначиха за учител в школата на катедралата. Всичко беше наред до момента, в който получих известие да се явя пред епископа. Той ме уведоми, че богатият търговец Дудо от град Маастрихт, който бил известен с набожността си и поднасял на църквата щедри дарове, поискал да му изпратят някой благочестив и начетен свещеник, за да възпитава сина му на християнски добродетели, а също и да го научи да пише и да смята. Епископът избрал мен за тази служба, тъй като деканът ме смятал за най-подготвен от младите учители и за единствения, който владее достатъчно добре смятането. За да мога също да отслужвам литургии в къщата на търговеца, добрият епископ ме ръкоположи за свещеник, имащ правото да изповядва. Заминах веднага за Маастрихт, където ме очакваше самият Дявол.