— Искрено се надявам, че си се поправил — строго промълви отец Вилибалд.
— Така се надявах и аз — отвърна учителят, — но друго ми било писано. Същото каза и онази жена, когато ме предупреди за трите ми гряха. Все пак дотогава Дяволът не беше обладал напълно душата ми. Всеки ден се молех за търговеца, както му бях обещал, за да се върне здрав и читав вкъщи, дори след време започнах да се обръщам към Бога по два-три пъти дневно. Исках да успокоя съвестта си и да потисна ужаса, който бе изпълнил сърцето ми. Но с всеки изминал ден той нарастваше, докато накрая, в нощта след празненството на Възкресение Христово, не изтраях; тайно се измъкнах от къщата и от града и тръгнах по трудните пътища, просейки, към дома, където все още живееше майка ми. Тя беше набожна жена и се разплака горчиво, когато й разказах за случилото се. После започна да ме успокоява. Не било чудно, каза тя, че жените забравяли своята смиреност, като ме видят; такива неща ставали доста по-често, отколкото хората обикновено си представят. Единственото, което съм можел да направя, било да се върна при добрия декан и да му разкажа всичко. Даде ми благословията си и аз потеглих, за да изпълня заръката й. Като ме видя, че пристигам, деканът ме погледна изумено и ме попита защо съм дошъл. Разплакан му разправих цялата история от начало до край. Той кипна, щом разбра, че съм чел Овидий без негово разрешение; а когато му разказах за случилото се между мен и двете жени, запляска с длани по коленете си и избухна в неудържим, гръмък смях. Настояваше да му опиша всички подробности, искаше да знае дали съм останал доволен от тях; после въздъхна и каза, че нищо в живота не може да се сравни с младостта и ни едно деканско място в цялата империя не би могло да възмезди нейната загуба. По-нататък обаче лицето му все повече и повече се навъсваше и щом свърших, той удари силно по масата и избоботи, че съм се държал скандално и че само епископът можел да реши този въпрос. Затова отидохме при него и аз повторих всичко. Двамата с декана бяха на мнение, че поведението ми е било недостойно и не съм оправдал тяхното доверие в две отношения: първо, защото съм напуснал длъжността, която са ми възложили, и второ, защото не съм спазил тайната на изповедта и съм разказал на майка си за случилото се. Естествено, това, че съм извършил прелюбодейство. също било тежък грях и той можел да се заличи само с усърдно разкаяние, но тъй като съм бил подтикван по-скоро от младежка глупост, отколкото от зли намерения, те казаха, че ще ми наложат възможно най-леко наказание. Предложиха ми да си избера едно от тия три неща: да прекарам една година като свещеник при прокажените в голямата болница в Юлих; да отида на поклонение в Светата земя и оттам да донеса на върховните църковни власти масло от Маслинения хълм и вода от река Йордан; или пък да стана мисионер и да покръствам датските езичници. Окрилен от съчувствието им и пламнал от желание да залича греха си, избрах най-тежката участ. И така, изпратиха ме при епископ Екхард в Хедебю. Той ме посрещна топло и заради познанията ми скоро ме направи свой каноник. При него прекарах две години. Проявих много усърдие и живеех благочестиво, преподавайки в училището, което бе основал там, докато съдбата ми отново взе връх и аз извърших втория си грях.