Юлва наложи мнението си по този въпрос и така продължи, докато дойде време живущите от двете страни на границата да потеглят за Събора при Камъка на Върлината.
Десета глава: ЗА ТОВА КАКВО ПРАВЯТ ЖЕНИТЕ ПРИ КАМЪКА НА ВЪРЛИНАТА И КАК СЕ НАЗЪБИ ОСТРИЕТО НА СИНИЯ ЕЗИК
Всяко трето лято при първо пълнолуние, когато пиренът започне да цъфти, хората от пограничните райони в Сконе и Смаланд но древен обичан се събираха при един камък, наречен Камъка на Върлината. Те си даваха взаимна клетва —.за мир или за воина, — която важеше до следващата им среща.
Тук идваха водачи и избрани мъже от Финведен, Веренд и от всички области в Гьоинге. Така се провеждаше Съборът, конто обикновено продължаваше няколко дни. Дори когато но границата цареше мир, винаги съществуваха много проблеми за разрешаване: спорове по въпросите за правата на лов и паша, убийства, възникнали в резултат на тях, кражби на добитък, на жени и предаването на избягали през границата роби. Всички тия неща се разискваха и решаваха от мъдри мъже, представители на различните племена, понякога така, че задоволяваха и двете страни; например когато на някое убийство може да се отмъсти с убийство или на изнасилване — с изнасилване, или пък се заплати подходяща глоба. Но когато някои упорити мъже се заинатяха и не можеха да се споразумеят, спорът се решаваше в единоборство между тях на равната тревна площ пред Камъка. На това се гледаше като на най-доброто забавление и Събор, който е минал, без да изнесат поне три трупа от площадката за бой, се смяташе за безинтересен и неползотворен.
Най-често Съборът оправдаваше славата си на събиране, където хората се забавляват много и взимат мъдри решения; всички си тръгваха доволни, с интересни истории, които да разказват на жените и на домочадието при завръщането си вкъщи.
Там се извършваха също доста покупки и продажби — на роби, оръжие и волове, ковано желязо и платове, кожи, восък и сол, затова понякога идваха търговци чак от Хедебю и Готланд. Преди години кралят на Упсала и датският крал също изпращаха свои доверени хора — отчасти за да защитават правата им, а също и да си отварят очите за разни престъпници, които са им избягали; но земевладелците ги посрещаха враждебно, отсичаха им главите, опушваха ги на огън от хвойнови пръчки и ги изпращаха обратно на господарите им. Така те искаха да покажат на кралете, че хората от пограничните области предпочитат да се оправят сами. От време на време се появяваха и домакини и капитани на кораби, изпратени от ярловете в Сконе и Западен Гутеланд. Те наемаха добри воини, които имат желание да плячкосват в земите отвъд морето.
Затова Съборът при Камъка на Върлината беше придобил голяма популярност сред жителите на пограничните области — често те дори измерваха времето по него.
Говореше се, че Камъкът бил поставен в далечното минало от Ролф Върлината, когато пътувал из тия места; и нито кралете, нито жителите край границата бяха посмели да преместят този знак, сложен там, за да покаже къде свършва земята на датските племена и къде започва тази на шведските. Беше толкова голям и висок, че само героите от древните легенди биха могли да го повдигнат; стърчеше на изравнено място върху един хълм, в сянката на голям шипков храст, който смятаха за свещен и приемаха, че датира от същото време. Вечерта преди всеки Събор вирдите, населяващи областта Веренд, по стар обичай принасяха в жертва на Камъка два козела и изпълняваха странни обреди. Оставяха кръвта на животните да се разлее по земята — смяташе се, че тя, заедно с кръвта, пролята над Камъка от биещите се противници, дава такава сила на храста, че той продължава да расте независимо от възрастта си и цъфти най-буйно в годината след провеждането На Събора. Малко хора го бяха виждали да цъфти — само птиците, които виеха гнезда в клоните му, орлите, каните и дивите животни бяха свидетели на това. На много мили в радиус от Камъка земята беше запустяла и ненаселена.
Орм вече се стягаше за пътуването и много земеделци от околността дойдоха в Грьонинг, за да го придружават: Гудмунд от Уваберг, Черния Грим и други. Остави Рап да пази къщата, а със себе си взе двамата свещеници и още двама от доверените си мъже. Жените се, разплакаха — учителят ги напускаше, за да се предаде в робство, но той твърдо заяви, че друг избор няма. Аса и Юлва му бяха ушили нови дрехи — туника, риза и кожени панталони. Орм беше доволен от това; смяташе, че по-лесно ще могат да преговарят за размяната, ако облеклото на гърба му е добро — новият му господар с удоволствие би се възползувал от него.