— Правото беше на наша страна — каза отец Вилибалд. — Дано Дяволът и неговите привърженици потънат вдън земя.
— Освен това, Токе — добави Орм, — божията десница е по-силна, отколкото си мислиш. Но сега ни разкажи какво стана с теб, след като се разделихме.
Токе започна да им разправя. Не бил предприемал дълги пътешествия в чужбина, нито пък, подобно на Орм, преживял някакви интересни приключения, но все пак се борил с не по-малко неприятности, може би дори с повече.
— Когато се върнах в Листер, сякаш попаднах в змийско гнездо — продължи той. — Едва бях пристигнал в бащината си къща, поздравил старците и вмъкнал жена си и багажа вътре, и дотърчаха някакви мъже със спешни вести. Без да разбера как, неусетно се забърках в една вражда, която бе пламнала из цялата област.
Спорът започнал още щом хората на Орм — Огмунд, Хале, Гуне и Гринулв — се върнали у дома с кораба на Стюрбьорн, дето бе отплавал от двореца на крал Харалд, докато Орм и Токе бяха останали там да се погрижат за раните си. Когато пристигнали, те открили, че не са единствените оцелели от похода на Крок. Седем години преди това Берсе се бил прибрал с един от корабите си. Екипажът се състоял само от тридесет и двама души, но пък товарът му бил богат — най-ценното от плячката, спечелена при крепостта на маркграфа, което успели да спасят от двата дракона, след като андалусците ги изненадали.
— Берсе беше много мъдър човек — рече Токе, — макар че скоро след като се завърна, умря от преяждане. Беше ужасно лаком и когато забогатя и нямаше нужда вече да се труди, тази страст го вкара в гроба. Загубил много хора в битката с андалусците, останали му само колкото за екипаж на единия дракон, а дори и те били недостатъчни; обрал най-ценната плячка от кораба, който изоставил, и успял да се добере без повече неприятности до дома. Моряците се изтощили до смърт от гребане, но били в добро настроение — знаели, че колкото по-малко останат, толкова по-голям ще бъде делът на всеки, когато дойде време да разпределят спечеленото. Преди да тръгнат с Крок от Листер, повечето били толкова мършави, че дори въшка не можели да изхранят по тялото си, но когато се върнали, нямало по-богати от тях в родния кран. Така си живеели, докато нашите хора пристигнали у дома и разбрали как стоят нещата.
— Но на тях не им липсваше злато и сребро — възкликна Орм.
— Не, съвсем не са били бедни — отвърна Токе; — и всички били скромни и пестеливи, защото освен парите, взети от продадените в Йелинге андалуски гребци, сигурно са донесли и много богатства от Испания. Смятали се за щастливци и били доволни от това, което притежават, докато не се върнали вкъщи. Но щом чули какво е станало с хората на Берсе и видели как те си седят, добре охранени, и управляват огромните си имоти с угоен добитък и с кораби от първокласен дървен материал и тънат в такъв разкош, че дори робите им, преситени, оставят порцията овесена каша, без да са достатъчно гладни, за да оберат добре чиниите, настроението им започнало да се променя. Замислени и раздразнени, си припомняли всички тегла, които трябвало да изтърпят през седемте години на робство в Андалусия. Постепенно гневът им срещу хората на Берсе съвсем се разпалил — едва стъпили в Испания, те се разбързали за вкъщи, натъпкани със злато и сребро. Седели на пейките превити, плюели по земята и размишлявали — струвало им се, че дори бирата, която пият, няма обичайния си аромат.
— Винаги е така с хората — рече отец Вилибалд, — независимо дали са езичници или лък християни: доволни са само докато не видят, че съседът им притежава повече от тях.
— Хубаво е да си богат — заяви Орм, — никой не може да отрече това.
— Единствено Гуне имал повод да е весел — продължи Токе. — Когато потегли с Крок, беше женен. После обявили за умрели всички, които не се прибрали с Берсе. Жена му се омъжила повторно. До момента, в който той отново се появил на вратата й, тя била вече народила на новия си съпруг цял рояк ревливи синове. Видяла му се поостаряла — не била в състояние да събуди желанието на един мъж, който е служил в охраната на Алмансур; така той се почувствувал свободен да си търси по-млада и по-красива жена, на чиито ръце да окачи хубавите сребърни гривни, които бил донесъл. Но гневът, че е бил измамен, скоро погълнал дори това утешение. Накрая четиримата решили, че е недостойно да търпят създалото се положение — да гледат как предишните им другари самодоволно излагат на показ своето богатство. Събрали родата си и тръгнали из областта, предявявайки претенции за дял от всичко, което Берсе бил донесъл в родината. Но им отговорили недружелюбно — със залостени врати и извадено оръжие. Това още повече засилило възмущението им, започнали да вярват, че хората на Берсе не само им дължат много сребро, но са и долни предатели, които най-малодушно са избягали от битката и са оставили Крок и другите да се оправят сами — накратко, че са виновни за попадането им в плен.