Дори отец Вилибалд не успя да обори доводите му. Орм се прозя и каза, че нощта преваля и е време да поспят. Разделиха се с Токе най-приятелски; двамата с Орм се радваха, че са имали късмет да се намерят отново, и се заклеха, че в бъдеще ще се виждат често.
Орм и отец Вилибалд се отправиха-към своя лагер — там цареше спокойствие и тишина. На лунната светлина се виждаха хъркащи мъже, излегнали се под струите дим, които се виеха от гаснещите огньове. Но един от хората на Орм седеше буден; вдигна глава, когато приближиха.
— Дойде съобщение за вас двамата — сънено продума той, — ето, тази торба. Откак съм я получил, бухалите не са спрели да пищят. Пиех вода при потока, когато от лагера на Финведен дойде някакъв мъж и попита за теб, Орм. Рекох, че си отишъл при вирдите. Подхвърли тая торба през водата и тя тупна в краката ми. Извика, че била подарък за Орм от Грьонинг и за дългоносия свещеник, Попитах го какво има вътре. „Зелки“, отвърна той, засмя се и си тръгна. Все си мисля, че в нея има нещо по-неприятно. Ето я, не съм докосвал връвта й.
Мъжът пусна торбата в краката на Орм, легна и заспа веднага.
Орм погледна мрачно първо нея, после свещеника. Двамата поклатиха глава.
— Това е работа на Дявола — рече отец Вилибалд, — друго не може да бъде.
Орм развърза връвта и изсипа съдържанието й. Две човешки глави се търколиха на земята. Отец Вилибалд падна на колене и простена.
— И двете са обръснати! — извика той. — Християнски свещеници, обезглавени от езичниците! Възможно ли е човешкото съзнание да разбере волята божия, след като той позволява подобни деяния и с тях доставя удоволствие на Сатаната!
Той се вгледа в двете глави и вдигна ръце към небето.
— Познах ги, и двете ги познах! Това е отец Себастиян, благочестив и достоен мъж, този. който побърканият учител трябваше да замести. Господ се е смилил над него и то е приел на небето при светите мъченици. А това е брат Нидард от Реймс, който преди време служеше при епископ Попо в двора на крал Харалд. Оттам отиде в Сконе и повече нищо не се чу за него. Сигурно и той е бил взет в робство. Познах го по ухото. Винаги е бил безкрайно усърден и фанатичен поклонник на правата вяра. Веднъж в двореца в Константинопол (града, който скандинавците наричат Миклагард) един от монасите на императрица Теофано му отхапа ухото, когато спореха за произхода на Светия дух. Свещеникът все казваше, че жертвувал ухото си, когато воювал с ереста, но че в борбата срещу езичеството бил готов да даде дори главата си. И ето, думите му се сбъднаха,
— Ако това е било неговото желание — рече Орм, — тогава не бива да плачем. Но според мен хората от Финведен не са обезглавили тия духовници, колкото и святи да са били те, само за да им направят услуга, а са го извършили и са изпратили главите им, за да ни оскърбят и да ни причинят страдание. Връщат си го, защото покръстихме Остен и двамата му другари и ги пуснахме да си вървят, вместо да ги убием, когато бяха в ръцете ни. Може би и ти като мен съжаляваш, че сме били толкова милостиви.
— Доброто дело остава и за него не трябва да се съжалява — отговори отец Вилибалд, — каквито и да са последиците. Тези святи глави ще погреба в двора на църквата си, защото те ще ни дават много сила.
— Вече понамирисват — мрачно каза Орм, — но може да си прав.
Отец Вилибалд го помоли да му помогне — събраха трева и клонки с листа и с тях напълниха торбата. После много внимателно поставиха двете глави вътре и отново я завързаха.
Дванадесета глава: ЗА СЪБОРА ПРИ КАМЪКА НА ВЪРЛИНАТА
На следващата сутрин избраха по дванадесет представители от всяко погранично племе — вирди, гьоинти и финвединги. Те заеха местата, определени по традиция за тях на полукръглата площадка срещу Камъка, и се настаниха, както бяха на групи по дванадесетима. Останалите мъже се подредиха зад своите избраници, за да слушат мъдрите им решения. Вирдите седяха в центъра и техният водач стана пръв. Казваше се Уге Неразбираемия, син на Оар — беше доста възрастен и го смятаха за най-мъдрия човек в цял Веренд. Открай време имаше сериозни затруднения в речта, но всички приемаха това като признак на задълбочена мисъл. Казваха, че бил забележително умен още от ранна младост — понякога, по време на Събора, седял и слушал цели три дни наведнъж, без да продума, като само поклащал бавно глава.
Сега той отиде до Камъка, обърна се с лице към публиката и заговори:
— Мъдри люде от Веренд, Гьоинге и Финведен се събраха тук според древния обичай на нашите деди. Това е добре. Приветствувам ви и се надявам, че ще приемете решенията ни, без да създавате неприятности. Дано присъдите са мъдри и благоприятни за всички ни. Дошли сме тук да водим преговори за мир. Често хората мислят за едно и също нещо по различен начин. Аз съм стар и имам богат опит, знам какво мисля. Мисля, че мирът е хубаво нещо. По-добро от глада, от пожарите, по-добро от убийствата. Вече три години между нашите племена цари мир и това е донесло само добро на всички ни; няма да ни навреди, ако успеем да го продължим. Тези от вас, които имат някакви оплаквания, ще бъдат изслушани и проблемите им ще бъдат разрешени. Ония, които искат да се бият, могат да го сторят тук при Камъка — така е прието, такъв е древният обичай на Събора. Все пак мирът си остава най-доброто.