Отец Вилибалд не успя по никакъв начин да убеди Орм, че предположенията му са грешни. По едно време дори и той започна да се съмнява — годината си минаваше и нищо особено не се случваше. Реши, че Господ вероятно е променил намерението си, като е видял още колко грешни, хора има по земята, до които неговото Евангелие не е достигнало.
През есента от изток пристигнаха някакви чужденци, които се придвижваха пеша покрай границата. Все войници и всичките ранени, на някои раните още кървяха. Бяха единадесет души и се мъкнеха от къща на къща, просейки подслон и храна. Там, където ги приемаха, те преспиваха нощ или две и продължаваха пътя си. Твърдяха, че са норвежци и се прибират вкъщи, но повече подробности не даваха. Държаха се кротко и никъде не се опитаха да употребят сила; ако някъде ги отпратеха, те продължаваха, без да се оплачат, сякаш не ги беше грижа дали са се наспали и нахранили.
Най-после пристигнаха и в Грьонинг. Орм, придружен от отец Вилибалд, отиде да поговори с тях. Щом видяха свещеника, те паднаха на колене и го помолиха да ги благослови. Той с удоволствие стори това. Изглеждаха щастливи, че са попаднали в християнска къща и особено че са открили там божи служител. Ядоха и пиха с огромен апетит, но след като се заситиха, станаха мълчаливи и очите им се зареяха с празен поглед, сякаш тяхното съзнание бе заето със съвсем други неща. Не обръщаха внимание на въпросите, които им задаваха- Отец Вилибалд прегледа раните, но мъжете се радваха най-много на благословиите му и сякаш не можеха да им се наситят. Щом разбраха, че следващият ден е неделя, те се примолиха да им позволят да останат и да присъствуват на службата и на проповедта. Орм веднага се съгласи, макар да бе раздразнен, че не му съобщиха нищо за себе си, дори откъде идват.
В неделя времето беше хубаво и доста хора дойдоха за църковната служба, спазвайки обещанието, което бяха дали пред отец Вилибалд в деня на кръщението. Настаниха чужденците на най-предните скамейки: те слушаха с благоговение свещеника.
Отец Вилибалд избра темата за края на света, както често правеше тази година. Уверяваше ги, че той ще настъпи много скоро, макар че бе трудно да се каже кога точно, и че всеки християнин трябва да живее праведно, за да е чист пред Бога, когато дойде денят на Страшния съд. Някои от чужденците презрително се усмихнаха на тези думи, но други се разплакаха и сълзи закапаха по страните им. След службата отново помолиха за специална благословия и отец Вилибалд удовлетвори желанието им.
След това те му казаха:
— Добър човек си ти, свещенико. Но не знаеш, че това, за което говориш, вече се случи. Краят на света дойде, Христос взе при себе си нашия крал, а нас ни забрави.
Никой не можа да разбере какво искат да кажат, а те не обелиха и дума повече. Най-накрая обясниха какво се е случило. Говореха сдържано, със съвсем безжизнен глас, сякаш всичко вече бе загубило смисъл за тях.
Разказаха, че техният крал, Олав Тригвасон, най-добрият човек след Христос, който някога е живял на земята, паднал в голямата битка срещу датчаните и шведите. Те самите били пленени живи, на кораба им нахлули вражески орди. Притиснали ги с щитове от две страни и те не успели да се защитят. Били уморени. Ранили мнозина, но други имали по-щастлива съдба — отишли при Бога заедно с краля си. Отвели ги с още някои техни другари на борда на един шведски кораб, щели да ги карат обратно в Швеция Били всичко четиридесет на брой. Една нощ спрели в устието на някаква река. Разбрали, че се нарича Свещената река, и решили, че това е знак от Бога. Всички, които имали сила, разбили оковите и се били с шведите. Успели да ги убият, но повечето им другари също паднали мъртви — останали. живи само шестнадесет. С гребане навлезли колкото може по-навътре в сушата. Петима, ранени по-тежко от останалите, умрели на греблата с усмивка на уста, а те, единадесетте оцелели, взели оръжието на мъртвите шведи и изоставили кораба — мислели да стигнат пеша до границата с Халанд и оттам — в Норвегия. Не сложили край на живота си сами, защото се смятали за най-недостойните хора на крал Олав, след като само на тях не позволили да го последват. Затова решили, че той не ще ги приеме. Вярвали, че това е тяхното наказание — да се върнат в Норвегия и да занесат на сънародниците си вестта за смъртта на краля. Всеки ден изричали молитвите, които знаят. Те им се стрували недостатъчни, затова често си припомняли и напътствията на своя господар как трябва да се държат християнските войници. Много се зарадвали, че най-после срещат свещеник, присъствуват на литургия и получават благословия. Но сега, без да губят време, трябвало да продължат пътя си, за да занесат тъжната новина в родината. Вярвали, че след това ще получат някакъв знак, може би от самия крал, и че най-после и те, макар и последни, ще бъдат достойни да го последват.