Благодариха на Орм и на свещеника за любезността и си тръгнаха. В Грьонинг не чуха нищо повече за тях, нито пък за края на света.
Годината отмина, без на небето да се яви и най-малкият знак. Последва дълъг период на мир и спокойствие в пограничната област. Отношенията със смаландците бяха добри. Не се случваше нищо, което да си струва да се отбележи, освен обичайните убийства по сватби и пиршества и неколцината изгорели при пожари, избухнали в резултат от междусъседски кавги. В Грьонинг животът течеше спокойно. Отец Вилибалд се трудеше усърдно в името на Христа, макар и нерядко да се оплакваше, че въпреки положените усилия паството му нараства много бавно. Най-много го дразнеха онези, които идваха с молба да ги покръсти и искаха в замяна някое теле или юница. Но все пак признаваше, че нещата могат да бъдат и по-зле и че някои от новопокръстените за вярата сякаш не са така отчайващо грешни, както преди. Аса правеше каквото може, за да му помогне, беше все така пъргава, макар че вече започваше да остарява. Имаше много работа покрай децата и прислугата. С Юлва бяха приятелки и рядко разменяха остри приказки. Тя не забравяше, че снаха й е от царско потекло. Съгласяваше се с нея дори когато бяха на различно мнение, макар да бе явно, че това е против природата й.
— Сигурен съм — споделяше Орм с Юлва, — че старицата е по-упорита и от теб и това, което прави, е много. Добре, че стана така, както се надявах, и че не се опита да оспорва властта ти в тази къща.
И до този момент Орм и Юлва не намираха причина да се оплачат от избора си. Когато се караха, и двамата не подбираха думите; но това се случваше рядко и кавгите отминаваха бързо. Никой от тях не таеше омраза след това. Орм имаше една странна особеност, не налагаше с пръчка жена си — дори когато беше страшно разгневен, успяваше да се овладее. Единствените последствия бяха някоя преобърната маса или счупена врата. С течение на времето забеляза нещо много любопитно — всички кавги между тях завършваха винаги по един и същи начин: той трябваше да поправя нещата, които е повредил, а спорният въпрос все се уреждаше според желанието на Юлва, въпреки че тя никога не прекатури маса и не разби врата, само понякога хвърляше в лицето му някой парцал за миене или чупеше чинии в краката му. След като откри това, той реши, че е безсмислено да се кара с нея и често минаваше цяла година без тежка дума, която да застраши хармонията на семейния им живот.
Родиха им се още две деца — син, когото нарекоха Ивар, на Ивар Широката прегръдка и за който Аса хранеше надежди, че един ден ще стане свещеник, и дъщеря, която кръстиха Сигрун. Токе Сина на Сивата чайка беше най-важният гост на нейното кръщене. Той избра името й, след като дълго спориха с Аса. Тя искаше да даде на момичето християнско име. Токе настояваше, че няма по-красиво женско име от Сигруй, което да се среща толкова често в старинните песни. Орм и Юлва искаха да му окажат специална чест и затова изпълниха желанието му. Той твърдеше, че ако всичко върви както трябва, след време тя ще се ожени за някой от неговите синове — не можеше да се надява да вземе за снаха някоя от близначките, тъй като синовете му не бяха достатъчно големи и на тях не можеше да се гледа като на евентуални бъдещи съпрузи. Това, мърмореше той тъжно, взирайки се в Одню и Людмила, наистина е много жалко.
Близнчките вече израстваха и никой не можеше да храни съмнение дали ще станат хубавици. И двете бяха червенокоси и добре оформени, мъжете започваха да ги позаглеждат, но между тях лесно се долавяше една основна разлика. Характерът на Одню беше благ и смилен, отдаваха й се разни женски занимания. Слушаше родителите си и Юлва или Аса рядко бяха недоволни от нея. В случаите, когато това ставаше, вината бе предимно в сестра й. Още от самото начало Одню във всичко се подчиняваше на Людмила, която, обратно, не обичаше да се вслушва в нищо и с удоволствие даваше заповеди. Когато я биеха, викаше по-скоро от яд, отколкото от болка, и се успокояваше единствено с мисълта, че скоро ще порасне толкова голяма, че да може да си го връща. Не обичаше да работи на центрофугите за масло или на тъкачните столчета, предпочиташе да стреля с лък. В този спорт стана толкова сръчна, че не падаше по-долу от учителя си Веселия Улф. Орм не знаеше как да я контролира, но се радваше на смелостта и упоритостта й. Когато Юлва му се оплакваше от нейната своенравност и от начина, по който играеха на избягали в гората с Веселия Улф и Харалд Ормсон и стреляха с лък, той просто отвръщаше: