Трета глава: ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКОТО ЗЛАТО
Аз съм най-нещастният човек на земята — очите ми са извадени, езикът и дясната ми ръка отрязани, а синът ми — убит от императорския ковчежник. Но от друга страна, мога да се смятам и за най-големия щастливец, тъй като зная къде е скрито българското злато. Ще ти посоча мястото, не искам да отнеса тази тайна в гроба, а ти, свещенико, ще я предадеш на брат ми и на никой друг. Тогава той сам ще реши дали още някой трябва да я чуе.
Съкровището лежи на дъното на река Днепър — там, където брегът се издига край бентовете, точно под третия от тях, ако се идва от юг, на десния бряг между костницата на печенегите и малката скала във водата, върху която растат три розови храста. На това място скалното дъно е разядено и под водата се образува тесен канал. Скрито е под големите камъни; дъното е неравно и издатините прикриват скривалището — там е българското съкровище и аз единствен знам това. Има повече злато, отколкото могат да носят двама яки мъже. То е затворено в четири малки сандъчета, на които е сложен императорският печат, а има също и пет кожени торби със сребро, доста тежки. Отначало съкровището принадлежало на българите, които го откраднали от различни богати хора. После то стана притежание на императора, а ковчежникът Теофил Лакенодрако пък го открадна от него. После стана мое и аз го скрих на това място.
Ще ви разкажа как се случи всичко. Още щом пристигнах в Миклагард, постъпих в императорската охрана, както бяха направили и мнозина други скандинавци преди мен. Там служат доста шведи, датчани и норвежци, а има и хора от Исландия и от далечните западни морета. Работата беше добра, възнаграждението — също, макар че пристигнах много късно, за да участвувам в разграбването на двореца след смъртта на император Йоан Цимисхий. Това било наистина голямо събитие и по мое време участниците в него още го обсъждаха. Според древните византийски обичаи, когато някой император умре, охраната му има право да си вземе от двореца всичко, което пожелае. Много неща бих могъл да ти разкажа, свещенико, но ще се огранича само до необходимите сведения, защото това опипване по дъската ме уморява. Служих в охраната дълго време, станах християнин и си взех жена. Казваше се Карбоносина — това значи „с черни като въглен вежди“. Беше от семейство, което във Византия се смята за добро — баща й бе брат на жената на втория гардеробиер на трите принцеси.
Ще ви напомня, че в Миклагард освен император Василий, който няма деца, управлява и брат му Константин. Него също наричат император, но Василий е истинският. Той държи властта и потушава въстанията, организира всяка година военни походи срещу българите и арабите, а брат му Константин седи в двореца и си играе със скъпоценностите, с придворните или с евнусите си, които се тълпят около него, А щом някой му каже, че не пада по-долу от брат си или пък че е по-добър, той го перва по главата с малкия черен жезъл, на който е изработен един златен орел. Ударът винаги е лекичък и потърпевшият винаги получава богати дарове след това. Но когато е в лошо настроение и особено когато е пиян, става много жесток.
Той е бащата на трите принцеси. След двамата императори тях ги смятат за най-великите на света, защото единствени имат императорска кръв. Казват се: Евдокия — тя е гърбава и обезобразена от шарка, нея я държат затворена; Зое — тя е невероятно красива и страстно преследва мъжете още от девойка; и Теодора, която е слабоумна и много набожна. И трите са неомъжени, защото императорите смятат, че на света няма мъж, който да е достоен за тях, а това вече доста години предизвиква недоволство у Зое.
Ние, хората от охраната, се редувахме — ту ходехме на война с император Василий, ту стояхме в двореца с брат му. Спомням си много неща и бих искал да ви ги кажа, но разказът върви много бавно, затова сега ще ви разправя за моя син.
Жена ми го наричаше Георгиос — така го беше кръстила. Аз бях на бойното поле, когато се роди. Щом се върнах, й хвърлих хубав бой за това. Нарекох го Халвдан, хубаво име. Израсна с две имена. С нея и с останалите говореше на гръцки, на този език разговарят жените и свещениците там, но с мен говореше на скандинавски, макар че го научи много по-бавно. Когато той беше на седем години, съпругата ми умря от преяждане с миди. Не се ожених повторно, неприятно е да си женен за чужденка. Жените в Миклагард не струват нищо. Щом се омъжат, стават празноглави и лениви, а раждането ги прави дебели и неуправляеми. Когато мъжете им се мъчат да ги вразумят, те тичат и проглушават ушите на свещениците и епископите си. Не са като нашите, дето проявяват разбиране и работят усърдно и стават по-хубави и по-мъдри, след като родят деца. Всички скандинавци, които служехме в охраната, бяхме на това мнение. Мнозина от нас сменяха жените си всяка година и все бяха недоволни.