Но синът ми бе голяма радост за мен. Беше строен и бързоног, имаше пъргав ум и винаги беше весел. Не се страхуваше от никого, дори от мен. Когато беше малък, жените по улиците го гледаха с възхита, а когато възмъжа, още по-често започнаха да се извръщат подире му. Това беше нещастието му, но нищо не можеше да му помогне. Сега е мъртъв, но още не ми излиза от ума. Не мога да мисля за друго освен за него и за българското злато. Ако бе имал повече късмет, то можеше да му принадлежи сега.
След като жена ми умря, синът ми започна да прекарва повечето от времето си при роднините й — гардеробиера Симбатиос и жена му. Те бяха стари и бездетни. Мъжът, както всички, които работеха в покоите на жените от императорското семейство, беше евнух, но беше женен — във Византия това се случва често. Той и жена му обичаха Халвдан, макар че му викаха Георгиос. Когато отсъствувах по служба, те се грижеха за него. Един ден, връщайки се от военен поход, заварих старецът да плаче от щастие. Каза, че синът ми се сприятелил с принцесите и си играе с тях, особено със Зое, че двамата вече се сбили и излезли еднакво силни, макар че Зое е с две години по-голяма. Въпреки схватката тя заявила, че предпочита да играе с него, отколкото с племенницата на митрополит Лъв, която падала на колене и се разплаквала, само да й скъсаш дрехите, или пък със сина на дворцовия управител Никифор, който имал заешка устна. Лично императрица Елена потупала момчето по главата и го нарекла „вълче“, като му забранила да дърпа косата на нейно императорско височество Зое, когато тя се отнася грубо с него. То вдигнало поглед и я попитало в кои случаи може да я скубе. Като чула това, императрицата благоволила със собствената си уста да се изсмее на глас и това бил най-щастливият момент в живота на стареца.
Тия неща са детинщини, но в живота ми е останала само тази радост — да си спомням. След време всичко се промени. Минах през много премеждия, но това е дълга история и няма да ви занимавам с нея. След около пет години, когато вече бях началник на отряд от охраната, Симбатиос отново дойде разплакан в стаята ми, само че този път не беше от щастие. Същия ден отишъл в най-вътрешната гардеробна, където държат одеждите за коронясване и в която влизат много рядко, за да провери дали там няма плъхове. Но вместо плъхове заварил там Халвдан и Зое, които си играели на една нова игра — такава игра, която накарала косите му да се изправят. Играели я върху легло, направено от одеждите за коронясване, измъкнати от шкафовете. И докато той стоял там онемял, те грабнали дрехите си и изчезнали. Оставили официалните роби от боядисана алено-червена китайска коприна така ужасно изпомачкани, че той се видял в чудо какво да прави. Изгладил ги колкото могъл и внимателно ги върнал в шкафовете. Оплака се, че ако някой разкрие това, чака го само едно — да му отсекат главата. Имали късмет, че императрицата била болна на легло и всички придворни се събрали в спалнята й. Те нямали време да мислят за нищо друго, сигурно затова принцесата не била под обичайния строг надзор и успяла да прелъсти сина ми. Нямало съмнение, че вината е изцяло нейна; надали някой би предположил, че едно момче, което е само на тринадесет години; може да мисли за подобни неща. Но нищо не можело да се направи и това бил най-тежкият удар в живота му.
Аз се смях на тази история и реших, че момчето е истински син на баща си. Опитах се да успокоя стареца, че Халвдан е прекалено млад. за да дари принцеса Зое с някой мъничък император, каквито и усилия да са положили за това, и че макар и поизмачкани, одеждите за коронясване едва ли са сериозно повредени. Но старецът продължаваше да ридае и да стене. Каза, че животът на всички ни е в опасност — неговият, този на жена му, моят и на сина ми. Ако научи, император Константин веднага ще нареди да ни убият. Добави, че не очаква от Зое да се страхува да не я заварят с Халвдан — тя вече е навършила петнадесет години и по характер прилича по-скоро на хитро дяволче, отколкото на срамежлива девица; така че без съмнение много скоро ще започне отново да го прелъстява. Сред тези, с които й е позволено да общува, той единствен не е евнух. Скоро ще ги открият и ще се разрази скандал — тя ще получи мъмрене от някой епископ, а Халвдан и всички нас ще убият.
Като го слушах, започнах да се страхувам. Спомних си за огромното количество обезобразени и убити, които бях виждал през годините на служба в охраната, наказани само защото са развалили настроението на негово императорско височество. Заповядвахме да извикат сина ми и го укорихме за стореното, но той отвърна, че не съжалява за нищо. Не им било за пръв път и освен това не бил дете, което можели да прелъстят, знаел за любовта не по-малко от Зое. Разбрах, че нищо не може да ги раздели и че всички ще изпаднем в беда, ако оставим нещата да продължат така. Затова го заключих в къщата на главния гардеробиер и отидох да потърся началника на охраната.