Той се казваше Захариас Лакенодрако; носеше още и титлата пръв оръженосец — византийците почитат много това звание. Беше възрастен, висок и достолепен, пръстите му бяха украсени с червени и зелени скъпоценности, беше мъдър и сладкодумен, но хитър и подъл както всички, които заемат високи постове в Миклагард. Поклоних му се смирено и обясних, че работата в охраната не ми е по вкуса и бих предпочел, ако е възможно, да прекарам останалата част от службата си на някой от бойните кораби на императора. Той обмисли молбата ми и реши, че ще му бъде трудно да я удовлетвори. Но накрая каза, че може би ще успее да направи нещо, ако в замяна му сторя дребна услуга. Би желал да удари един хубав пердах на архимандрит Софрон — изповедника на император Константин. Той бил най-заклетият му враг и напоследък го клеветял зад гърба му пред императора. Не искал кръвопролития, затова не бивало да използувам като оръжие остри или ръбести предмети, само яки тояги, които да го понатъртят здравата. Каза, че е най-добре това да стане вечер, отвъд градините на двореца, когато архимандритът поеме към къщи, яхнал бялото си муле.
Отговорих, че от години съм християнин и че за мен е голям грях да вдигнеш ръка срещу духовник. Но той започна да ме поучава като баща и ми обясни, че греша.
— Архимандритът — рече той — е еретик и не разбира истинската същност на Христа. Затова още от самото начало с него станахме врагове. Ще угодиш на бога, ако го наложиш. Но той е опасен, няма да е зле да вземеш още двама души със себе си. Преди да стане монах, е бил главатар на банда крадци от Анадола и дори сега с лекота би могъл да убие човек с юмручен удар. Само силни мъже като тези, дето служат в охраната, биха могли да му дадат добър урок. Сигурен съм, че човек с твоята сила и мъдрост ще се справи. Приготви здрави тояги и яки мъже.
Ето какво ми говореше оръженосецът Захариас, така ме подлъга той и ме вкара в грях. После господ ме наказа за това, че съм вдигнал ръка срещу един божи служител — колкото и да е бил лош, все пак беше духовник. Но тогава не разбирах това. Взех още двама верни приятели — Оспак и Скуле, — дадох им вино и пари и им казах, че трябва да набием един човек, който не разбира същността на Христос. Те се изненадаха, че са нужни трима души, за да надвият един, но престанаха да се чудят още същата вечер, когато нападнахме архимандрита. Веднага щом се спуснахме към него, магарето му ме ритна, а самият свещеник удари Скуле толкова силно по слепоочието с броеницата си, направена от тежки оловни топчета, че другарят ми падна на земята и остана там. Но Оспак, един чудесен мъж от Оланд, който бе силен като мечка, го свлече от седлото и го хвърли на земята. Вече се бяхме сгорещили и го наложихме по-зле, отколкото възнамерявахме първоначално. Той сипеше хули с пълен глас и викаше за помощ. Но никой не откликна. Ако в Миклагард някой чуе зов за помощ, веднага хуква в обратна посока да не би да го задържат като извършител на някакво престъпление. Накрая чухме тропот от копита и разбрахме, че казарските стрелци от градската охрана приближават. Оставихме архимандрита, който едва можеше да пълзи, и се измъкнахме. Но Скуле остана да лежи до него.
На следващия ден се върнах при оръженосеца Захариас. Той беше много доволен и удържа на думата си с чест. Радостно ухилен, ми каза, че всичко е станало дори по-добре, отколкото очаквал. Скуле вече бил мъртъв, когато го открили, а архимандритът бил задържан и обвинен в убийство и нарушаване на уличния ред. Много било вероятно да го пуснат чак след като му отрежат ушите, защото император Константни се страхувал от брата си, а Василий винаги издавал тежки присъди за онези монаси, обвинени в буйство и невъздържаност; още повече пък мразел да убиват хора от охраната му. И като награда за успеха за положените от мен усилия той веднага удовлетвори молбата ми. Каза, че вече е говорил с високопоставени свои приятели, които заемали висши постове във флотата, и много скоро ще стана капитан на някой червен кораб — те се смятаха за най-добрите.
Всичко стана както ми бе обещал — дори византийските дворцови служители удържат понякога на думата си. И така, назначиха ме на хубав кораб и отплавах заедно със сина си далеч от двореца и опасностите, които той криеше за нас. Загребахме на запад към Апулия. Там се бихме с мохамеданите — някои бяха местни, а други идваха от различни далечни земи. Останахме доста дълго и преживяхме какво ли не, но това е друга история. Синът ми заякна и стана красив младеж. Направих го стрелец на моя кораб. Обикна морето и двамата се чувствувахме щастливи. Но като повечето младежи, когато слизахме на сушата, често беше глупав със жените и това даваше повод за кавги помежду ни. В Апулия, Модон или Непанто — големите пристанища, където получавахме възнаграждението си, имаше винаги избор от жени, те се тълпят там, където спират моряци с много плячка и пари. Но в тия градове имаше и служители, наречени стратези, а също и морски капитани, обути в сребристи ботуши, и секретиси, и логотети, които се занимаваха с плячката и възнаграждението. Съпругите им също бяха с тях — жени с нежен глас като на гълъбици, с бели ръце и нарисувани очи. Те владееха разни магии и съвсем не бяха подходящи за обикновените моряци — често казвах това на Халвдан. Но той не обръщаше внимание на съветите ми. Съдбата му била такава, че женските погледи все се спираха върху му, а той пък смяташе само най-хубавите за достойни да легнат с него, дето е бил с императорската дъщеря. Византийските жени са пламенни, страстите им бързо се разпалват и те лесно изневеряват на мъжете си. Но на съпрузите това не им се нрави. Онези от тях, които заемат, по-висши служби, нареждат да бъде убит всеки млад мъж, който по някакъв начин е възбудил подозрението им, а често убиват и собствените си съпруги, за да успокоят съзнанието си и да могат да се оженят повторно, надявайки се на по-добър късмет.