Това ми причини много страдания. Но се надявах, че след време той ще й омръзне и ще се върне при мен; че после, след като службата ми изтече, ще дойде с мен у дома на север, ще си вземе жена там и ще забрави византийската си кръв.
Мина време. Император Василий, най-силният и войнствен владетел, управлявал някога в Миклагард, отново тръгна на война срещу българите. Те са смели воини и страшни разбойници, всяват ужас у съседите си и ги тормозят, затова са разгневили не един император. Сега император Василий даде дума, че ще разруши царството им и ще ги избие до крак, че ще окачи царя им да виси окован във вериги над вратите на собствения си град. Той нападна земите им с огромна армия, а червената флота отплава нагоре по Черно море, за да прави набези по крайбрежието.
Но двадесетина от най-добрите ни кораби бяха получили специални нареждания. Моят беше сред тях. Качихме на борда си максимално количество войници от армията и се отправихме на север покрай брега. Стигнахме до устието на река Дунав — толкова голяма река не бях виждал дотогава. Командирът на флотилията се казваше Бардас, той беше настанен в най-големия кораб. Заплавахме по реката, наредени по три кораба в редица. Чух, че на неговия кораб се намира и човчежникът на флотата. Зарадвах се. Надявах се да видя сина си, ако е още жив. Но никой не знаеше защо ковчежникът плава с нас.
По едно време отпред прозвуча боен рог и завивайки по реката, съзряхме насреща огромна крепост. Беше кацнала на хълма, недалеч от брега, заобиколена от диги и насипи с огради. Наоколо бяха само пустош и блата, нямаше друго освен папур и разни птици. Всички се зачудихме защо императорът ни е пратил на това запустяло място. Свалихме на брега доста войници и стрелци, за да нападнат крепостта. Българите се сражаваха храбро на укрепленията; чак на втория ден успяхме да вземем надмощие.
Бях ранен, стрела прониза рамото ми и аз се върнах на кораба. Там я извадиха и ме превързаха. Нощта настъпваше; седях на палубата и гледах как крепостта гори. Хората на ковчежника се върнаха с пленници. Бяха така натоварени, че залитаха под тежестта на плячката. Корабът на Бардас и ковчежника бе открая и най-близо до крепостта; пред него имаше още два, после бе моят. Останалите следваха в редица нагоре по реката. Малко след като падна нощта, откъм един от последните кораби се разнесоха глъчка и крясъци, нададоха викове и питаха какво става. Помислих си, че някой сигурно се е опитал да открадне плячката и че Бардас го наказва за това. Но скоро глъчката престана и всичко утихна, чуваше се само воят на вълци, които са подушили месо. Останах на мястото си; не можех да заспя заради болката в рамото.
Към кораба с плуване приближи някакъв мъж. Чувах го във водата, но не можех да го видя. Взех копието и го накарах да си каже името — страхувах се, че българите могат да ни нападнат. Но щом чух отговора, сърцето ми трепна, това беше гласът на сина ми. Казах му:
— Радвам се да те видя. Почти не се надявах да се срещнем пак.
А той продума тихо:
— Убиха Бардас на кораба му; също и много други. Ковчежникът и баща му избягаха със златото. Толкова много злато, колкото никой не е виждал досега. Трябва да ги настигнем и да им го отнемем. Имаш ли стрелци на борда?
Дадох му да пийне, за да се успокои, и отвърнах, че тук имам около петнадесетина, а останалите са на сушата, но че искам да узная нещо повече за това съкровище. За пръв път чувах за него.
Той заразказва възбудено:
— Това злато принадлежеше на българския цар. Той го криеше в крепостта. Императорът разбрал това и ни изпрати тук с ковчежника, който беше негов доверен човек. Видях златото, когато го качваха на борда, и помагах да го запечатат с императорския печат. Но ковчежникът мрази владетеля заради това, което стори с баща му. Старецът бе тук заедно с него, двамата скроиха този план. Подкупили бяха всичките си хора, за да им помагат. Щом се стъмни, убиха Бардас и неговите подчинени, както и стрелците от охраната му. Това стана лесно, никой не подозираше нищо. Аз пък си помислих: „Последния път това злато принадлежеше на императора. В такъв случай всеки, който го докосне, извършва престъпление. Сега то е в ръцете на ковчежника, но ако някой му го вземе, на кого ще принадлежи тогава?“ Така разсъждавах. После, без някой да види, тихичко се гмурнах в реката и заплувах към теб. Няма да забележат отсъствието ми, ще помислят, че са ме убили в сражението. А сега отговори ми на въпроса: „Чие ще бъде златото, ако им го отнемат?“