— Значи ковчежникът подреди кораба си да плава последен по течението на реката, за да може по-лесно да избяга в тъмното. Ако са се измъкнали вече, съкровището ще принадлежи на онзи, който им го отнеме и успее да го задържи — такива са неписаните закони на морето. Отначало ще плават тихичко по течението, после, щом се поотдалечат и не можем да ги чуем, ще извадят греблата. А когато стане светло, ще вдигнат платната и при този вятър бързо ще излязът в открито море. Интересно накъде са се запътили? Тук доста неща трябва да се обмислят; не бих желал да предприема нищо, преди да съм сигурен, че съм взел най-мъдрото решение.
Халвдан рече:
— Ковчежникът ми каза, че ще бягаме в Тмуторокан, отвъд Крим, и там ще си поделим богатството, а после ще продължим към земите на казарите, където ще се скрием от гнева на императора. Чак след това всеки може да отиде където си поиска. Същото обясни и на останалите, затова съм сигурен, че не възнамерява да ходи там. Но малко преди да тръгнем на път, ги видях да си шепнат с баща му, тъкмо бяха получили някакво съобщение, и чух старецът да се радва, че наложниците на Великия киевски принц отново започнали да му раждат деца. Той вече не зачитал нейно височество принцесата, сестрата на нашия император, тъй че двамата владетели развалили приятелските си отношения. Затова мисля, че смятат да бягат със златото в Киев.
— Халвдан. — отвърнах аз, — ти си умно момче и предположението ти сигурно е вярно. Ако са тръгнали към Киев, посоката е много подходяща за нас — всъщност те ще занесат златото до средата на пътя ни до дома. Оставим ли ги да стигнат до Киев, там ще намерим немалко добри воини, които с удоволствие ще ни помогнат да им го отнемем, ако не можем да се справим сами. Още не е нужно да потегляме, не трябва да ни видят, че ги следим, за да не се уплашат и да променят курса си. Трябва да отплаваме тихичко оттук малко преди да съмне, когато дори и най-старателните пазачи на кораба спят. Много страдах, че ме напусна, Халвдан, но навярно всичко е било за добро, това приключение може да донесе на двама ни голям късмет.
Така мълвях аз, глупакът, тогава. Нима има бог, който обича хората да се радват предварително на щастливия си късмет?
Попитах сина си за жената, която го бе прелъстила. Отговори ми, че омръзнала на ковчежника и той я затворил в манастир, защото започнала да се защитава, когато се опитвал да я бие.
— А щом открих — продължи той, — че утолява страстите си и с други млади мъже освен мен, аз също се отегчих.
Зарадвах се и му обещах много по-красиви жени, когато се върнем със златото на север.
По небето се появи първата сивкава светлина и ние вдигнахме котва. Завихме към средата на реката с прибрани гребла и заспали по банките гребци. Спуснахме се по течението, без някой да се обади и да попита накъде сме тръгнали. Когато екипажът и стрелците се събудиха, нахраних ги по-добре от обикновено и им дадох по-силно пиво. После им обясних, че преследваме крадци, които са избягали с плячката на императора. Нищо повече не им казах. Нямах намерение да бъда непочтен и да открадна императорския кораб, исках само да го ползувам, докато постигна целта си. Сметнах, че имам право на това, тъй като императорът ми дължеше възнаграждение за една година.
Излязохме от реката и се озовахме в открито море, без да сме сигурни, че предположенията ни са верни. Но когато стигнахме устието на река Днепър, от тамошните рибари узнахме, че предния ден по нея е тръгнал един от червените кораби на императора. Моят кораб беше по-малък, отколкото на ковчежника, но не изпитвах страх — на борда си имах лесгийски и казарски стрелци, много добри воини, докато той бе заобиколен единствено от членове на домакинството си.
Последва усилено гребане с редки почивки. Щом гребците започнаха да се оплакват, давах им двойна дажба вино и се успокоявах с мисълта, че ковчежникът, с по-тежкия си кораб, сигурно има повече грижи. По брега се виждаха стада коне, но нямаше следа от печенеги и това ни зарадва. Когато се бият или пък пасат конете си на брега, те смятат реката и всичко, що се движи по повърхността й, за своя собственост, затова моряците не се престрашават да слязат на сушата дори за да си сготвят храната. Те са ужасно нахални и са най-долни крадци, самият император всяка година им плаща данък, за да купи приятелството им.