На четвъртия ден видяхме в реката да плават труповете на трима мъже. По белезите на гърба им се досетихме, че са гребци от кораба на ковчежника, които са се преуморили. Това ми подействува окуражаващо, започвах да се надявам, че може да ги настигнем при бентовете. На следващия ден срещнахме още трупове, но те не бяха от хората на ковчежника. После открихме и кораба му, изтеглен на едно вдадено навътре парче земя — беше празен. Досетих се, че са срещнали някой речен кораб и са го завладели — така щяха да се придвижват много по-бързо и да пренесат по-лесно съкровището през сушата, когато стигнат плитчините. Не е лесна работа да теглиш по брега боен кораб с кил.
Някъде привечер на осмия ден дочухме плисъка на водата при бентовете и стигнахме до мястото, където трябваше да изтеглим кораба по суша, за да избегнем плитчините. Не видяхме нищо друго освен двама изоставени гребци, които бяха прекалено изнемощели, за да гдебат нататък. Дадохме им вино. Посъживиха се и ни казаха, че същия този ден ковчежникът поставил новия си кораб на дървени трупи. Но не успял да намери нито коне, нито волове, които да впрегне да го теглят; речният бряг бил пуст. Така че цялата работа паднала върху плещите на гребците, а те всички били съвсем изтощени, затова надали са стигнали далеч.
Халвдан и аз се зарадвахме, като чухме това. Взехме със себе си неколцина стрелци и проследихме дирите на кораба. Видяхме ги между втория и третия бент. Свърнахме към сушата и запълзяхме бързо напред. Скрихме се зад надгробната могила на вождовете на печенегите, заобиколена отвсякъде с кости. Чакахме там с приготвени в лъковете стрели, докато те почти, стигнаха до мястото, където се бяхме притаили. Видях ковчежника и баща му. Те вървяха до кораба в пълно снаряжение и с меч в ръка. Заповядах на четирима от стрелците да се прицелят в тях, а на останалите — да убият надзирателите, които пазеха впрегнатите гребци.
Стрелите изсвистяха и няколко тела се свлякоха на земята. Всички извадихме мечовете и нападнахме с боен вик. Гребците се освободиха от въжетата и побягнаха; настъпи паника. Но ковчежникът и баща му бяха неуязвими, дяволът и доспехите им ги предпазваха. Оръженосецът Захариас, одраскан на няколко места от стрели, тичаше като младеж, най-бързо от всички. Аз съсредоточих вниманието си върху ковчежника. Видях как той се обърна изумен, когато стрелите и бойните викове стигнаха до него. Над черната брада лицето му беше съвсем безкръвно. Събра около себе си хората си, като им закрещя страховито — тормозеше го опасността да загуби огромното количество злато. Жалко, че не успя да издържи по-дълго.
Халвдан, аз и водачът на стрелците, лесгиец на име Абхар, първи стигнахме до тях. Нападнахме мъжете, които защитаваха ковчежника. Той се озъби, щом позна Халвдан. Но не можехме да се доберем до него, хората му се биеха храбро, макар че водачът им се криеше зад тях. После към нас се присъединиха стрелците и успяхме да изтласкаме врага обратно на кораба. Когато най-после ги разбихме, разбрахме, че ковчежникът е избягал с неколцина други.
Вече се свечеряваше, не знаех какво да правя. Водачът на стрелците беше изпълнителен човек и не задаваше въпроси. Накарах го да вземе хората си и да тръгне възможно най-бързо след врага нагоре по реката, да го преследва, докато падне нощ. Казах му, че императорът дава сто сребърни монети награда за главата на ковчежника и подобна сума за тази на баща му, че веднага ще изплатя цялото количество на този, който ми донесе главите им. Той събра хората си и бързо потегли.
Щом останахме сами с Халвдан, се качихме на кораба. Там в каютата намерихме съкровището, скрито зад разни чували и бурета. Беше събрано в четири малки сандъчета и седем кожени торби, всички запечатани с императорския печат. Не се зарадвах при вида на толкова много злато, по-скоро се разтревожих какво да предприема и как да го занеса до вкъщи, без някой да узнае за съществуването му. Халвдан рече:
— Трябва да го скрием, преди стрелците да са се върнали.
— Къде ще намерим толкова голямо скривалище, в което да се побере всичко? — попитах аз.
Той отвърна:
— Може би в реката.
— Прав си. Чакай тук, аз ще разузная.
Нагазих в реката и открих мястото, за което ви говорих. Там течащата вода се пенеше. Заедно пренесохме съкровището. Скрихме го добре, отделих само две торби, които, след като размислих, оставих на кораба.
Абхар и хората му се върнаха. Носеха три глави, но сред тях липсваха тези, които най-много се надявах да видя. Всички ядохме и пихме вино от запасите, намерени на кораба. После му казах:
— Ето, Абхар, виж тези две торби, запечатани с императорския печат. Това е съкровището, което Теофил и баща му откраднаха от владетеля. Не зная дали вътре има злато или сребро, никой не може да разчупи императорския печат. Но се намираме в трудно положение — торбите трябва незабавно да се занесат в двореца недокоснати. Но пък императорът ми заповяда да не се връщам без главата на ковчежника. Значи трябва да го заловим. Аз и синът ми ще тръгнем да го търсим нагоре по реката, чак до Киев; двама доброволци, от твоите стрелци ще дойдат с нас. Но ти и останалите трябва да се върнете със съкровището на кораба и да наредите на кормчията да ’ви отведе в Миклагард. След като изпълним задачата си, ние четиримата някак си ще успеем да се доберем до дома.