Това бяха думите ми. Абхар кимна и претегли с ръка торбите. После поговори с хората си и двама казари изразиха желание да дойдат с нас. Абхар и останалите тръгнаха с торбите. Бях доволен, че всичко дотук вървеше добре. Двамата стрелци щяха да са ми нужни, за да намеря някаква лодка. Можеше да се натъкнем на крадци или пък на самия ковчежник, ако е успял да събере хората си. Смятах, че ще продължи да бяга, но тук сгреших.
Бяхме уморени, същата нощ аз поех първата смяна на паст. После накарах един от казарите да ме смени, но той сигурно е заспал, сякаш за да даде възможност на злочестата съдба да ни застигне. През нощта, когато всички спяхме на кораба, ковчежникът, баща му и четиримата, които бяха останали с тях, ни нападнаха изневиделица. Събудих се от тропот на падащи камъни, в които някой се беше спънал. Скочих на крака и извадих меча. Двамина се нахвърлиха отгоре ми. В момента, в който ги посрещнах, зърнах как ковчежникът покоси един от казарите и нападна Халвдан. Мечът изсвистя над главата му. Явно Халвдан е бил потънал в дълбок сън, защото едва сега се опитваше да изтегли оръжието. Бих дал живота си и всичкото злато само да бях застанал между тях тогава. Убих своите нападатели, но дори не забелязах как се свлякоха на палубата. Когато се обърнах към ковчежника, Халвдан вече лежеше в краката му. Замахнах, хванал меча с две ръце. Това беше последният ми удар и най-добрият. Той разсече шлема и металната качулка и се вряза в черепа толкова дълбоко, че видях как зъбите му се изсипват от устата. Но умирайки, врагът ми успя да забие меча си в окото ми. Паднах — знаех, че скоро ще умра; но това не ме тревожеше, единствената ми мисъл бе: „Халвдан е мъртъв и аз отмъстих за него; всичко свърши!“
Тази история ме изтощи. Много малко остана за разказване. В следващия момент се усетих вързан. Оръженосецът Захариас седеше до мен и се смееше, но смехът му звучеше нечовешки. Описа как ще ме осакатят и непрекъснато ме тормозеше за златото. Изплюх се в лицето му и му казах да си покаже ушите. От хората му бе оцелял само един и те двамата ми отрязаха ръката. Загряха масло от кораба и топнаха вътре чуканчето, за да не умра прекалено бързо. Но Захариас ми обеща лека смърт, ако му кажа къде е златото. Не го направих, не се боях от нищо, душата ми беше мъртва. Казах, че съкровището е вече на път за Миклагард и той ми повярва. Повече не разговаряхме.
Изведнъж чух писък, някакъв мъж започна да хленчи и да кашля, после всичко утихна..Усетих, че лежа в лодка, която теглеха по сушата. Дадоха ми да пия, но не разбирах какво става. После лодката заплава по реката, струваше ми се, че съм умрял. Мъжът, който гребеше, говореше непрекъснато; разбрах част от приказките му. Беше вторият казар. Пееше и си подсвиркваше, беше много весел. Избягал, когато ни нападнаха. Върнал се при нашия кораб, но не го намерил. Затова дошъл обратно, припълзял откъм гърба на двамата, докато ме обработвали, и ги убил със стрели. Не разбирам само защо си е направил труда да спасява това, което бе останало от мен. Може би е бил добър човек, както повечето казари. Двама бедни селяни дошли от отсрещния бряг, за да претършуват умрелите, и той им дал кораба на ковчежника и всичко в него при условие, че го разменят срещу тяхната малка лодка и му помогнат да ме пренесе покрай плитчините на сушата. Това се беше случило, сведенията ми са единствено от неговите думи.
Смееше се през цялото време и се радваше на късмета си — по телата на ковчежника и на баща му беше намерил доста злато и сребро, а оръжията, които бе взел от тях, бяха чудесно изработени. От останалите трупове също бе събрал доста пари и скъпоценности, а от ръката на сина ми бе свалил хубав златен пръстен. Каза, че сега смята да си купи коне от Киев и една-две жени, след което да се върне, богат и добре въоръжен, при своето племе. Грижеше се за мен, доколкото можеше, и ми разказваше всичко това. Щеше ми се да се изтегля нагоре и да се прекатуря в реката, за да се удавя, но бях прекалено слаб.