В стаята бяха надошли куп негови синове — искаха да поздравят гостите и да чуят новините им. Бяха яки мъже на най-различна възраст. Щом чуха баща си да говори за бистрия си разсъдък, в един глас се развикаха, че дрънка глупости. Твърдяха, че нищо не е останало от него, че е запазил само езика си и празното бръщолевене. Разгневен, Соне размаха бастуна си и ги усмири.
— Глупави момчета — продума той. — Смятат, че като съм ги създал всичките, съм изразходил целия си разум и за мен не е останало нищо. Но съвсем очевидно е, че случаят не е такъв — малко са наследили те от моя ум. Понякога обърквам имената им или забравям някои от тях. Това ги дразни и започват да ме обиждат. Но истината е, че името не е най-важното в човека, което да запомниш.
— Дойдох отчасти за да видя теб — обади се Орм, — но също и да видя синовете ти. Скоро възнамерявам да отплавам на дълго пътешествие до Гардарике, там ще търся едно наследство. Вече купих кораб. Възможно е да ми дотрябват добри бойци по време на пътуването. Хората хвалят синовете ти, храбреци били, затова реших, че няма да е зле, ако взема на кораба си неколцина. Ще им платя добре и ако всичко мине както трябва, може би ще има малко сребро, което оцелелите да си разпределят.
При тези думи Соне се развълнува. Отдавна не бил чувал по-добри новини, с удоволствие щял да прати цяла група, за да помогнат на Орм. Каза, че е време да тръгнат по широкия свят, за да трупат мъдрост: и здрав разум. Така и в къщи щели да се поразширят малко.
— Вече съм стар, прекалено много ми идват — добави той. — Вземи с теб половината от тях, така и двамата ще бъдем доволни. Не избирай най-възрастните, нито пък най-младите, а десетина от тези по средата. Никога не са плавали по море, но за бой ги бива.
Някои от синовете му веднага изявиха желание да тръгнат с Орм, други поразмислиха и чак тогава се съгласиха. Вече бяха чули Как е убил двамата берсерки и го смятаха за истински водач. До късно през нощта разговаряха с него за пътуването; накрая единадесет от тях решиха да се присъединят. Обещаха да се приготвят до деня на лятното слънцестоене, когато той щеше да мине да ги прибере.
Токе смяташе, че така силата им доста укрепва; според него тези мъже щяха да им служат добре. Орм също бе доволен и когато си тръгнаха на следващата сутрин, от унинието му нямаше и следа.
Щом пристигна вкъщи, всички се втурнаха да го посрещнат с тъжната вест — Аре беше умрял. Извадили тялото му от реката. Чернокос бе единственият свидетел. но нямаше кой знае какво да им разкаже. Двамата с Аре седели и ловели риба. Аре се държал както обикновено, само дето на два пъти го погалил по страните и по косата. Малко след това внезапно се изправил, прекръстил се три пъти и със смели крачки нагазил в реката. Когато стигнал до най-дълбокото, просто изчезнал. Чернокос повече не го видял, не успял да направи нищо, за да го спаси. Рап дълго не могъл да открие тялото.
След като разказали на Аса, тя не пожела вече да стане от леглото си — молела се на бога да умре. Орм отиде при нея и се опита някак си да я успокои. Каза й, че всеки, който е преживял такава тежка съдба, би се уморил от живота, трябва да му простят за това. Явно Аре с нетърпение е чакал да се отърве от мизерното си съществуване и да заеме своето място до бога, след като е успял да предаде на близките си всички сведения за българското злато.
— Сигурно Господ вече му е върнал зрението, езика и дясната ръка — продължи той, — а освен това, не се съмнявам, вече е намерил сина си там. Това не е малка награда и всеки разумен мъж на негово място би постъпил така.
Аса се съгласи с доводите му, но независимо от това й беше трудно да понесе смъртта на сина си, трябваха й три дни, за да започне да ходи нагоре-надолу из къщата. Погребаха Аре в църквата, близо до мястото, където бяха заровени главите на двамата свещеници, които Остен от Оре бе отсякъл. Аса си избра съседното място — смяташе, че не след дълго ще го последва.
Токе напусна Грьонинг, за да се приготви за пътешествието. Малко преди деня на лятното слънцестоене той и Олоф Пъстрата птица отново пристигнаха там. Придружаваха ги неколцина добри бойци. Междувременно Олоф не бе имал свободна минута. Дал бе на жените си бога-то възнаграждение п ги бе отпратил, макар че едната проявила нежелание да си тръгне и упорствувала дълго. Сега вече не съществуваха пречки най-почтено да вземе Людмила за жена. Щом пристигна в Грьонинг, той отново започна да настоява церемонията да се извърши незабавно. Но Орм не промени решението си, смяташе, че е глупаво от страна на Олоф да иска сватбата да се състои, преди да е завършило пътуването.
— Сгодени сте — рече той — и засега това трябва да те задоволи. Един младоженец съвсем не е идеален другар за дълго пътешествие. Вече сме си стиснали ръцете, трябва да се подчиниш на първоначалното ни споразумение. Нека първо да вземем златото; после, след като ми помогнеш да свършим това, ще получиш дъщеря ми за награда. Мисля, че навсякъде е така: никой не плаща предварително за обещанията.