Олоф беше здравомислещ човек във всяко отношение и не можеше да отрече, че Орм има право. Самият той нямаше никакъв друг аргумент освен огромното си желание да притежава девойката, което бе толкова силно, че чак предизвикваше подигравки у околните. Щом тя приближеше до него, гласът му се променяше и той започваше да диша тежко; сам твърдеше, че подобно нещо никога не му се е случвало. Людмила беше еднакво ненетърпелива и предпочиташе да се оженят веднага, но знаеше, че е невъзможно да склонят Орм да промени решението си. Все пак двамата с Олоф решиха, че нямат причина да отпадат духом, след като чувствата им са взаимни.
Преди да замине, Орм внимателно обмисли всичко, свързано с къщата в негово отсъствие. Рап щеше да остане и да поеме нещата в свои ръце, макар че той до последния момент се противеше; надяваше се, че Орм ще промени намеренията си и ще го вземе заедно с останалите. Орм направи така, че с него да останат достатъчно мъже, които да могат да се справят с работата и да защитават дома. Юлва щеше да има грижа за самата къща и за всичко, което се вършеше в нея; без нейно съгласие не трябваше да се взимат никакви важни решения. Харалд също щеше да стои в Грьонинг. Орм не искаше да рискува живота на първородния си син в такова опасно пътешествие, а и самият той не проявяваше особено желание за това. Веселия Улф заминаваше с тях, също и Чернокос, който след като непрекъснато преследваше Орм и Юлва с молби, получи съгласието им. Неговото упорство неведнъж докара Юлва до сълзи от мъка и ярост. Тя го запита какво според него може да прави едно тринадесетгодишно момче в компанията на възрастни мъже, готови да воюват; но той отвърна, че ако не му позволят да отплава с този Кораб, ще избяга и ще се качи на друг. Веселия Улф се закле, че ще се грижи за него по-добре от майка. Но Чернокос смяташе, че това не е необходимо. Обеща да бъде много внимателен, макар че имал сериозни намерения да даде добър урок на тия, които лишават честните люде от зрение, стига само да се натъкне на някой от тях. Той вече имаше меч и копие и се смяташе за пълноценен воин. Идеята да вземе Чернокос със себе си допадаше на Орм, макар и да не показа това пред Юлва.
Отец Вилибалд отслужи дълга литургия за тези, които тръгваха по море, и ги изпрати с най-хубавите си благословии. Токе, Олоф и езичниците, които бяха довели със себе си, седяха и слушаха службата заедно с останалите. Накрая те признаха, че след благословията се чувствуват много по-силни духом. Мнозина отидоха при свещеника, изтеглиха мечове и го помолиха да благослови също и оръжието им.
Дойде време да тръгват. Жените се разридаха и не един или двама от заминаващите почувствуваха как сърцата им се свиват от мъка. Но повечето с нетърпение очакваха предстоящото приключение и обещаваха да се върнат вкъщи с красиви подаръци. Орм яздеше гордо начело на тази внушителна група.
Стигнаха до дома на Соне Острия поглед, където трябваше да вземат синовете му. Те се приготвиха бързо. Старецът седеше на една пейка, опряна до стената на къщата, и се приличаше на слънце. Нареди на единадесетте си синове, които тръгваха на път, да дойдат един по един при него и да се сбогуват. Те изпълниха желанието му. Соне се вглеждаше настойчиво в тях и шепнеше имената им — нито веднъж не сбърка, когато се обръщаше към някого. След като и последният се прости с баща си, той остана да седи мълчалив, взирайки се право пред себе си. После по крайниците му премина тръпка; опря глава назад в стената и затвори очи. Синовете му започнаха да пристъпват от крак на крак и да мърморят развълнувано: „Ето, сега той вижда! Той вижда!“ След малко Соне отново отвори очи и се огледа с недоумяващ поглед, сякаш току-що се събуждаше от дълъг сън. Запремигва, облиза устни и кимна на синовете си; каза им, че вече могат да тръгват.
— Какво видя? — попитаха го.
— Вашата съдба — отвърна той.
— Ще се завърнем ли? — развикаха се те възбудено.
— Седем ще се върнат.
— А останалите четирима?
— Ще останат там, където им е писано.
Тогава всичките единадесет се струпаха около него и започнаха да го молят да им каже кои от тях ще загинат. Но старецът се усмихна тъжно.
— Както обикновено пак започнахте да говорите глупости. Видях как орисниците предат мрежите на съдбата и разбрах, че на четирима от вас не им остава още дълго да живеят. Никой не може да продължи нишката им. Четирима ще умрат, независимо дали ще тръгнат на път, или не. А кои са те, ще разберете, когато му дойде времето.