— Може би това ще ти помогне да ни запомниш! Тогава Олоф Пъстрата птица, който стоеше до него, извърши нещо, за което повечето моряци бяха чували, но малцина бяха имали късмет да видят със собствените си очи. Докато копието летеше към Орм, Олоф пристъпи напред, хвана го в движение точно под металния връх, обърна го в ръката си и светкавично го запрати обратно, така че мнозина от присъствуващите не успяха веднага да схванат какво се е случило. Противникът не бе подготвен за такъв бърз отговор и копието го улучи в рамото; той загуби равновесие и седна на палубата.
— Това беше поздрав от Финведен — изкрещя Олоф, а хората му нададоха одобрителни възгласи и закимаха един към друг, изпълнени с гордост от постъпката на своя водач. Всички моряци се радваха заедно с тях, макар да бяха сигурни, че сега източните гути ще ги нападнат. Но те, изглежда, бяха загубили войнственото си настроение, защото продължиха пътя си, без да се обадят повече.
— Такъв удар не бях виждал досега — обърна се Орм към Олоф. — Благодаря ти!
— Мисля, че доста умело си служа с оръжието — добави Токе, — но не бих могъл да. извърша подобно нещо. И уверявам те, Олоф Стюрсон, малко са тези, които са заслужили похвалата на Токе, Сина на Сивата чайка.
— Това е вродена способност — отвърна Олоф, — макар че може да ви се струва необичайна. Правех го още като момче, беше ми лесно, въпреки че не успях да науча другиго на това.
Същата вечер, седнали край огньовете на брега, всички обсъждаха постъпката на Олоф; чудеха се също какво ли ще се случи, когато гутите настигнат готландците по реката.
— Не могат да нападнат сами три здрави кораба — рече Токе, — колкото и да ги сърбят ръцете за бой. Мисля, че ще ги проследят в открито море с надеждата, че лошото време може да ги разпръсне. Но готландците няма да се откажат от плячката си така лесно.
— Източните гути са опасни хора — добави Орм. — Когато тръгнахме за Англия с Торкел Високия, сред екипажа ни имаше неколцина. Храбри бойци са, но се смятат за най-добрите в света — може би затова не могат да живеят в мир с другите. Много-много не се церемонят. Развеселяват се, когато се напият, но иначе не обичат шегите. Най-неприятни стават, когато подозират, че някой им се присмива зад гърба, по-скоро биха предпочели копие да ги промуши, отколкото да им се подиграват. Ето защо мисля, че ще е разумно тази нощ да сме нащрек, да не би да съжаляват, че са ни отминали, и да решат да се върнат.
Но историята нямаше никакво продължение и ободрени от срещата със сънародниците, те продължиха да гребат навътре в тази безбрежна земя.
Стигнаха до едно място, където водата сякаш вреше между огромните камънаци. Изтеглиха кораба на брега и го изпразниха. Довлачиха го от другата страна на бента по една утъпкана пътека, после го избутаха отново в реката. След като превозиха и съдържанието му по същия път и го натрупаха обратно на борда, моряците самоуверено заявиха, че вече е време да опитат от специалната бира. Но Споф отвърна, че само новаци в тегленето като тях могат да си помислят, че са я заслужили.
— Това дори не беше истински преход по суша, а само леко повдигане — добави той. — Ще ви дадем от бирата чак след като изминем прехода между двете реки.
На няколко пъти още те стигнаха до подобни бентове. При някои теренът беше дори по-стръмен и разстоянието — по-дълго, но Споф им отговаряше винаги по един и същи начин и те започнаха да се чудят как ли ще изглежда това прословуто място.
Вечер, след като слизаха да нощуват на брега, ловяха риба в реката. Уловът беше винаги богат, така че храна не им липсваше, макар вече да бяха изяли голяма част от припасите си. И все пак седяха омърлушени край огньовете, печаха я и си мечтаеха за прясно месо; единодушно смятаха, че многото риба потиска човека. Започнаха да се уморяват и от тежкото гребане, но Споф ги успокояваше, че скоро нещата ще се променят.
— Трябва да ви кажа — рече той, — че истинското гребане още не е започнало.
Особено не харесваха рибата синовете на Соне, затова те всяка вечер ходеха на лов. Носеха копие и лък и умело откриваха следите на разните животни, както и местата за водопой. Но макар че бяха неуморими и се връщаха в лагера късно вечерта, дълго не можаха да намерят нищо. Най-после видяха един лос и успяха да го обградят и да го убият. Същата нощ не се прибраха до зори. Запалили в гората огън и се наяли до насита. Не им се щеше да се разделят дори с малкия остатък от месото, който донесоха обратно в лагера.
Оттогава им потръгна в лова. Веселия Улф и Чернокос се включиха в хайките, а също и някои други. Орм съжаляваше, че не е довел със себе си две-три от огромните си хрътки — сега можеше чудесно да се възползува от техните услуги.