Една вечер Чернокос се върна тичешком в лагера. Изтощен и задъхан, крещеше да приготвят въжета и хора — сега вече щяло да има месо за всички. При тези думи моряците наскачаха до един. Ловците бяха успели да обградят и да убият пет доста едри животни в едно блато. Сега имаха нужда от много хора, които да ги изтеглят. Всички радостно се завтекоха натам и скоро извадиха на сухо цялото това хубаво месо. Животните приличаха на огромни брадати волове, но точно такива Орм никога не беше виждал. Двама от хората на Токе казаха, че били диви волове, каквито понякога имало близо до езерото Аснен във Веренд и че там ги почитали като свещени животни.
— Утре ще си дадем почивка и ще празнуваме — рече Орм.
Устроиха си такава гощавка, че никой нямаше от какво да се оплаче. Дивите волове, хвалени от всички заради качеството и вкуса на месото, се стопиха заедно с остатъка от бирата, която носеха от родината си.
— Не е беда, ако я изпием — успокои ги Орм. — И без това вече започва да вкисва.
— Щом пристигнем в града на полочаните — рече Споф, — ще можем да си купим медовина. Но не позволявай някой да те убеждава, че трябва да наченем бирата за теглене.
След като се съвзеха от гощавката и продължиха по курса, съдбата ги зарадва със силен попътен вятър и един цял ден те плаваха само на платна. Вече навлизаха в земи, където по брега все по-често се забелязваха следи от живот.
— Това е страната на полочаните — осведоми ги Споф — Но тях няма да ги видим, преди да стигнем до града. Тези, конто живеят из запустелите места наоколо, никога не приближават до реката, когато са предупредени, че идва кораб. Страхуват се да не попаднат в плен и да трябва да гребат, а после да ги продадат в робство из чуждите земи.
Споф им каза също, че тия полочани нямат други богове освен змиите — те живеели заедно с тях в колибите им. Но Орм изгледа Споф и отбеляза, че вече е пътувал по море и знае колко може да се вярва на тия истории.
Стигнаха до града на полочаните, който се наричаше Полотск. Беше доста голям, със защитени валове и огради от колове. Повечето мъже там ходеха голи, но не и жените. Малко преди това на всички им било заповядано да си платят данъка и вождовете на града наредили никой мъж да не облича дрехи, докато не изплати на Великия принц необходимата сума. Някои от тях сякаш изпитваха по-силно негодувание от останалите; казваха, че са платили данъка, но пак трябвало да ходят голи, защото не им останали дрехи — заложили ги, за да съберат парите. За да се подготвят за студения сезон, те предлагаха жените си срещу една здрава риза и дъщерите си за чифт обувки. Хората на Орм с удоволствие им станаха клиенти.
Вождът на града имаше шведска кръв и се казваше Фасте. Посрещна ги гостоприемно и развълнуван разпитваше за новини от родината. Беше много стар и години наред бе служил на Киевския принц. Жените в къщата му бяха полочанки, имаше и много деца. Когато се напиеше, предпочиташе да говори не на родния, а на техния език. Орм купи от него медовина, свинско и още много други неща.
Когато бяха готови да продължат пътя си, Фасте дойде да се сбогува и помоли Орм да вземе със себе си неговия писар, който трябвало да занесе в Киев един кош, пълен с глави. Обясни им, че Великият принц обичал градските вождове да му напомнят, че му служат усърдно. Винаги с удоволствие приемал доказателства за тяхната преданост — отрязаните глави на някои по-опасни престъпници. Напоследък станало трудно да се осигури безпрепятствен достъп до Киев и той не искал да пропусне такава чудесна възможност да изпрати своя подарък. Писарят беше млад мъж и живееше в Киев; освен главите носеше и една овча кожа, на която бяха написани имената на бившите им притежатели и се изброяваха всичките им престъпления.
След гостоприемството, което му оказа Фасте, на Орм му беше неудобно да откаже на молбата, макар че тя никак не му допадна. Главите събудиха у него неприятни спомени; веднъж вече бе получавал подобен подарък. Сети се също, че и собствената му глава бе продадена на крал Свен, макар сделката никога да не се осъществи. Затова той смяташе, че този кош сигурно ще им донесе нещастие. Хората му бяха на същото мнение. Освен това в тия летни горещини се усещаше, че главите вече понамирисват. Много скоро, след като отплаваха, екипажът започна да се оплаква от вонята им. Писарят седеше до коша и сякаш нищо не усещаше, но разбираше скандинавски и след известно време им предложи да го завържат за едно въже и да го теглят във водата. Всички се съгласиха. Стегнаха го здраво с въже и го прехвърлиха зад борда. Отново бяха опънали платната и се движеха бързо. Късно през деня изведнъж Чернокос се развика, че кошът се е развързал и е изчезнал.