Мъжете се изтощиха както от жегата, така и от усиления труд и непрекъснатата смяна на колела, но смело продължаваха напред. Въодушевяваше ги талигата отпред, пълна с хубава бира, затова полагаха всички усилия да не изостават. Още щом построиха лагера за нощуване, се развикаха шумно за бира, но Споф им отговори, че работата през този първи ден е била лека и медовината на Фасте им стига за награда. Недоволни, те си пийнаха от нея и бързо заспаха. Но наистина, както ги бе предупредил Споф, работата през следващия ден се оказа още по-напрегната. Преди да е отминал следобедът, много от мъжете се огънаха; но Орм и Токе ги окуражаваха, дори понякога също се включваха в тегленето, за да им вдъхват сили с примера си. Същата вечер Споф най-после обяви, че е дошло време да отворят специалната бира. Разпечатаха една от бъчвите и наляха на всеки по солидна доза. Макар вече да я бяха опитали във Ви в Готланд, мъжете единодушно твърдяха, че до този момент не са успели докрай да оценят достойнствата й и че заради нея си е струвало да се трудят така. Орм нареди да предложат същото количество и на воловарите. Те с удоволствие приеха и моментално се напиха; започнаха да пеят на висок глас — бяха свикнали само със своята лека медовина.
На третия ден стигнаха до едно много тясно и дълго езеро и задачата им се облекчи. Талигата и воловете продължиха по сушата, а кораба спуснаха във водата, както си беше с шейните. Гонени от лек бриз, те заплаваха надолу по езерото, докато стигнаха до отсрещния бряг. На един хълм недалеч от мястото, което избраха за лагеруване, бе разположено някакво село. В подножието му имаше тучни пасбища. Видяха, че прибират добитъка от паша, макар да беше още съвсем светло. Селото, което изглеждаше доста голямо, беше укрепено по странен начин — обградено бе с високи валове от пръст и камъни, но на места те се редуваха с ограда от грубо обработени трупи, която лесно можеше да се прехвърли.
Мъжете бяха в добро настроение — отдавна не помнеха толкова лек ден — и апетитът им за прясно месо се възбуди при вида на животните. Нито Орм, нито Олоф имаха желание да плащат за храна в сребро, смятаха това за съвсем ненужен разход след всичко, което трябваше да изтърпят дотук. Но много от мъжете не можеха да се въздържат; решиха, че независимо от всичко ще си доставят вечерята сами. Писарят на Фасте каза, че хората, които живеят по тези места, са от дивото племе дреговичи; те още не са платили данъците си, затова моряците могат да се държат с тях както си искат. Споф си спомни, че когато минавал оттук преди седем години, селото тъкмо се строяло; но тогава не видели никакъв добитък и не обезпокоили жителите му. Орм предупреди екипажа да не убива безпричинно хора от селото и да не взима повече добитък, отколкото е необходимо, за да задоволи нуждите си. Моряците обещаха и потеглиха. Синовете на Соне бяха най-нетърпеливи — откакто напуснаха река Ула, не бяха имали възможност да ловуват поради прекалено много друга работа.
Скоро след това в лагера пристигнаха и мъжете, които пътуваха по суша с талигата. Воловарите изпопадаха на земята от смях, като разбраха от писаря, че една група с тръгнала към селото, за да вземе оттам, животни. Орм и останалите се зачудиха какво толкова смешно има в това, а писарят, безуспешно се опитваше да измъкне от тях причината за веселието им. Те отвърнаха само, че съвсем скоро всичко ще им стане ясно, и отново се запревиваха от смях.
Изведнъж откъм селото се разнесоха писъци и викове и цялата група от похитители на добитък се появи на хълма — тичаха надолу със страшна скорост, колкото ги държат краката. Размахваха ръце над главите си и крещяха с все сила, макар че наоколо им не се виждаше нищо друго. Двама или трима дори се проснаха на земята и останаха там, търкаляйки се във всички посоки. Останалите дотичаха до езерото и се бухнаха във водата.
Всички от лагера се бяха втренчили в тях изумени.
— Да не би дяволи или пък духове да ги преследват? — запита Орм.
— Мисля, че са пчели — отвърна Токе.
Явно той беше прав и сега всички избухнаха в смях по примера на воловарите, които още от самото начало знаеха как стоят нещата.
Бегълците трябваше да постоят доста време, потопени в езерото, подавайки само носовете си над повърхността, докато най-накрая пчелите се отегчиха от това занимание и се оттеглиха. Мъжете се дотътриха бавно в лагера, омърлушени и с подути лица, и седяха начумерени и мълчаливи — смятаха, че не им прави чест така безславно да бягат от някакви пчели. Но най-лошото бе, че трима от тях лежаха мъртви там, където бяха паднали на хълма: двама от хората на Олоф Пъстрата птица и един от синовете на Соне. Всички скърбяха за тях — добри другари бяха. Вечерта Орм нареди да отпуснат пак от хубавата бира, за да почетат паметта им и да поободрят духа на останалите ужилени.