— Сега тези, които имат най-остро зрение, трябва да ми помогнат, — промълви той. — Някъде тук във водата би трябвало да има скала с три розови храста отгоре, макар че в този сезон те няма да цъфтят.
— Има една скала с храсти — рече Чернокос, — но не мога да видя дали са рози.
Припълзяха до самия край на брега и различиха още три скали; всички те изглеждаха голи. После Орм намери пукнатината, образувана в неравното скалисто дъно, където водата сякаш вреше и се пенеше така, както бе описал Аре.
— Ако близо до брега успеем да открием и костната могила на печенегите — каза той, — сигурно не сме далеч от мястото, което търсим.
Не им отне дълго време да го намерят. Споф почти веднага посочи едно възвишение недалеч от брега.
— Там е погребан някакъв техен вожд — обясни той. — Спомням си, че веднъж ми разказаха за това. Имат обичай, ако се води бой при бентовете, да набучват на колове главите на враговете си около могилата.
— Тогава да побързаме — рече Орм, — да не сложат и нашите там. Той тръгна по ръба на пукнатината, докато накрая стигна до мястото, което се намираше точно между скалата с розите и костната могила.
— Тук трябва да е. Сега ще разберем дали не сме предприели напразно това дълго пътешествие.
Всички бяха много възбудени. Премериха с копие дълбочината на водата под пукнатината.
— Трябват ни високи мъже, за да хванат тези рибки — продума Орм. — В краката си чувствувам купчина камъни и точно така трябва да бъде.
Сред придружителите на Олоф братята Дългия Стаф и Скуле, родом от Халанд, бяха най-високите в групата. Те изявиха желание да влязат във водата и да се опитат да разберат дали там има нещо. Когато стъпиха на дъното, водата стигаше до врата им. Орм ги накара да потопят главите си и да подават един тю един големите камъни, натрупани пред скалата. Разплисквайки доста вода, те започнаха да ги вадят. Това отне дълго време. Работата беше уморителна и трябваше да почиват, за да възстановят дишането си, после продължаваха пак. Изведнъж Скуле се обади, че е напипал нещо, което не е камък, но не може да го освободи.
— Внимателно — рече Орм, — първо изчистете всички камъни.
— И това тук не е камък — каза Дългия Стаф, като извади някакъв предмет от водата.
Беше торба и съдържанието й явно бе тежко, защото се наложи да я подхване здраво. Обърнат с лице към Орм, той бе успял да я повдигне на половината разстояние до скалата, когато тя се скъса по средата. Кожата, от която беше направена, бе изгнила, и във водата с плисък се изсипа река от сребърни монети. Щом видяха това, мъжете на брега нададоха страшен вик — от страх и от разочарование. Дългия Стаф се опита да спре потока с ръце, а другите се хвърлиха един през друг да повдигнат торбата и да спасят каквото могат. Въпреки усилията им голяма част от съдържанието и потъна във водата.
— Добре започваме — с горчивина отбеляза Орм. — Така ли се вади сребро? Какво ще остане за мен, ако продължаваме по този начин? Няма значение — добави той с по-спокоен глас, — сега поне знаем, че сме дошли където трябва и че никой не е бил тук преди нас. Но внимавай с останалото, холандецо. Трябва да има още четири торби.
Всички гледаха с яд и подигравка Дългия Стаф. Той започна да се цупи и се кълнеше, че няма да остане и минутка повече във водата. Не била негова вината, че торбата е прогнила; ако трябвало той да крие такова количество сребро, щял да си даде труд да го сложи в по-здрава опаковка. Подканяше други да заемат мястото му и да се опитат да свършат работата по-добре.
Но Орм и Олоф се съгласиха, че Дългия Стаф не е отговорен за това. Насърчиха го и го успокоиха, така че той продължи търсенето.
— А тук има нещо друго — рече Скуле и издърпа това, което беше хванал. — По-тежко е от камък.
Беше малко медно сандъче, силно позеленяло и невероятно тежко, многократно свързано с тънки червени въженца, запечатани с олово.
— О, да, сандъчетата — каза Орм. — Бях ги забравил. Трябва да има общо четири такива. Вътре има разни женски дрънкулки, но всичкото сребро е в торбата.
С останалите торби имаха повече късмет, успяха да ги качат на скалата, без да разсипят нещо от съдържанието им. С всяка новооткрита торба радостта им се увеличаваше, вече не мислеха за печенегите или за това, че времето тече. Наложи се да търсят доста, докато намерят последните две сандъчета — бяха потънали в пясъчното речно дъно. Накрая намериха и тях и натовариха цялото съкровище на талигата.
По-голямата част от нощта беше преминала и още щом поеха обратно, старият им страх от печенегите се върна.
— Ще пристигнат веднага щом се разсъмне — рече Споф.