— Орм е роден под щастлива звезда — обади се Олоф Пъстрата птица, — аз също! Може да стане така, че да избегнем срещата с тези печенеги. Мина вече доста време, откакто двамата конници ни видяха, а не се появи жива душа. Според мен е така, защото сега печенегите ни чакат при последния бент, там, където свършва преходът по суша. Те не знаят, че възнамеряваме да изминем само половината път и след това да се върнем обратно. Ще тръгнат да ни преследват чак след като осъзнаят грешката си; ако всичко върви добре, ние ще сме пристигнали на кораба невредими.
Но пророчеството му се оказа погрешно, макар че думите му почти се сбъднаха. Малко след разсъмване, когато бяха вече съвсем близо до кораба, чуха зад себе си тропот от копита. Обърнаха се и видяха печенегите — те ги преследваха в галоп, сякаш бяха бурите на Один.
Орм накара хората си да спрат и да заемат позиция с опънати лъкове пред талигата. Мъжете бяха в чудесно настроение, готови да се бият за среброто си, ако ще и с всички печенеги на източните земи.
— Докато от нас останат поне четирима или петима живи, които да защитават талигата, никой няма да се докосне до нея — рекоха те твърдо.
Но печенегите бяха хитри, човек трудно се прицелваше в тях. Вместо да яздят право срещу викингите, те пришпорваха конете си в пълен галоп, минаваха край тях на такова разстояние, че стрелите им да стигнат целта си, и стреляха в движение, профучавайки като светкавица. После се прегрупираха и след кратка почивка отново повториха тази маневра в противоположна посока. Повечето от хората на Орм бяха добри ловци и си служеха безпогрешно с лъка, така че се представяха достойно и всеки път. когато някой противник се катурваше от коня, те надаваха оглушителни победоносни викове. Но понякога и стрелите на печенегите попадаха в целта; след време Орм и Олоф решиха, че ако продължава така, няма да успеят да удържат още дълго положението.
Между две атаки Орм извика при себе си Чернокос и Веселия Улф. И двамата бяха ожулени от стрели, но духът им беше бодър — всеки с гордост отбелязва, че е убил своя противник. За техен късмет на това място скалите се спускаха почти отвесно надолу към реката, така че бяха неуязвими откъм тази посока. Орм накара момчетата да се промъкнат пълзешком по скалите и да изтичат по брега до мястото, където ги чакаше корабът. Щом стигнат там, те трябваше да повикат Токе и да му кажат веднага да им дойде на помощ с всички моряци от кораба.
— От вас зависи как ще завърши това приключение — рече той. — Скоро стрелите ни ще свършат.
Горди, че им поверяват толкова важна задача, момчетата се подчиниха и се спуснаха бързо по скалите. Скоро печенегите ги нападнаха отново; сега Олоф Пъстрата птица падна, пронизан от стрела в гърдите. Беше проникнала през ризницата и достигнала до тялото му.
— Това беше умен ход — рече той. — Оттук нататък ще трябва да се биете без мен.
И още докато говореше, коленете му се огънаха. Успя да се задържи прав, покатери се върху талигата и се просна там, подпрял глава на една от торбите със сребро. Сред тях и сандъчетата със съкровището вече се бяха изпружили и други ранени.
При следващата атака на печенегите хората на Орм изстреляха последните си стрели. В същия момент чуха зад себе си радостен вик.
— Пророчеството на стареца се сбъдна! — извикаха няколко гласа. — Фин Сонесон падна убит! Стрела го улучи в гърлото! Брат му Колбьорн загина само преди секунда. Вече четирима умряха — ние, останалите, ще се върнем живи!
Точно така и стана. Веднага след като те замлъкнаха, откъм кораба се разнесоха бойни викове. Това означаваше, че хората на Токе са слезли на брега. Щом ги видяха, печенегите сякаш загубиха желание за бой. Притичвайки да търсят паднали стрели, бойците на Орм чуха как тропотът от копита заглъхва, вместо да се засилва, и след малко съвсем се загуби в далечината. Орм заповяда да не убиват никого от ранените, които лежаха на земята.
— Нека си стоят тук — рече той, — докато близките им дойдат да ги приберат.
А техните ранени, които не можеха да ходят, вече лежаха в талигата. Седмина от другарите им останаха мъртви на земята. Моряците ги вдигнаха и ги отнесоха, за да могат при първа възможност да ги погребат с почести. Но междувременно побързаха да се качат на кораба, преди печенегите да са се върнали.
Писарят на Фасте беше изчезнал, но по-късно го намериха заспал под талигата, когато отидоха да я изтеглят. Побутнаха го с дръжката на едно копие, за да го разбудят, и дълго му се присмиваха. Той отвърна, че тази битка не го засяга, той е длъжностно лице, чието задължение е да събира данъци. Не искал да се пречка на никого, а освен това бил уморен от нощния поход. Мъжете смятаха, че притежава изключително спокоен дух, след като е бил в състояние да проспи цялата битка.