Малко след това се срещнаха с Токе; всички се зарадваха много. Токе се бе отървал съвсем лесно от противника — печенегите се бяха разбягали още щом хората му приближиха, и ги обсипаха със стрели и бойни викове. Те също се страхуваха, че може да са изразходвали всичките си боеприпаси.
След като се качиха на кораба, Орм се огледа и попита Токе:
— Къде са момчетата?
— Момчетата? — отвърна Токе. — Нали бяха с теб?
— Изпратих ги по брега, за да те извикат на помощ — каза Орм с променен глас.
— Какво може да им се е случило? — зачуди се Токе и си почеса брадата, — Чух конски тропот и бойни викове. Видях, че печенегите препускат към вас. Веднага загребахме към брега, за да ти дойдем на помощ. Но никакви момчета не съм срещал.
Един от хората на Токе се обади, че точно преди корабът да стигне до брега; видял как трима печенеги се появяват иззад скалите и влачат нещо към конете си. Помислил, ч6 са трупове или пленници, но повече не се сетил за това, тъй като в този момент корабът докоснал брега и той започнал да мисли за предстоящата битка.
Орм стоеше безмълвен. Свали шлема си и го пусна .на земята; после седна върху един камък на брега и се загледа в реката. Седеше и не помръдваше, никой не посмя да му заговори.
Мъжете го гледаха втренчено и шепнеха нещо помежду си. Дори Токе не знаеше какво да му каже. Споф и писарят на Фасте пренесоха ранените на борда.
Накрая Орм се изправи. Отиде при Токе и откачи Синия език от колана си. Всички зяпнаха от ужас, като видяха какво прави.
— Отивам при печенегите — рече той. — Чакайте на кораба три дни. Ако Чернокос се върне, предай му моя меч. Ако нито единия от нас не дойде, занеси го вкъщи на Харалд.
Токе взе меча.
— Лошо — промълви той.
— Раздели съкровището справедливо — добави Орм, — така както аз бих го разделил. Малко щастие донесе то на нас, потомците на Тосте.
Осма глава: КАК ОРМ СРЕЩНА ЕДИН СТАР ПРИЯТЕЛ
Орм взе със себе си писаря на Фасте и отиде да търси сред падналите на бойното поле печенеги. Откриха един, който не беше умрял — млад мъж, пронизан от стрели в хълбока и в коляното. Изглеждаше доста бодър, седеше и дъвчеше парче сушено месо, а в свободната си ръка държеше продълговата дървена манерка. Край него пасеше конят му.
Мъжът разбираше малко от това, което му говореше писарят, и се зарадва, щом разбра, че не са дошли за главата му. Орм накара писаря да му предаде, че искат да му помогнат да се качи на коня и да го придружат до селото. След като съобщението бе повторено няколко пъти, печенегът кимна и посочи коляното си. Стрелата го беше пронизала точно под капачката и върхът й стърчеше от вътрешната страна на крака. С жестове обясни, че се опитвал да я извади, но не успял. Орм разряза крачола на кожените му панталони и раздвижи стрелата, заби я още по-дълбоко, докато целият метален връх се показа — така можеше да го отреже, а дръжката да издърпа от другата страна. В това време мъжът чупеше пръсти и бавно подсвиркваше. След като операцията приключи, той допря манерката до устните си и я пресуши. Другата стрела бе успял да извади сам.
Орм изкара от колана си шепа сребро и му го подаде. Той го грабна жадно и лицето му светна.
Около тях имаше доста коне, които чакаха търпеливо край талигата на загиналите си господари. Щом Орм и писарят приближиха, те се отдръпнаха, но печенегът им подсвирна по особен начин и конете веднага отидоха при него; дори му позволиха да им постави оглавници.
Помогнаха на ранения да се качи на коня си. Той подгъна пострадалия си крак върху седлото, изглежда, болката не го безпокоеше. Писарят отказваше да тръгне с тях, но Орм рязко му нареди да прави каквото му казват
— Ако не се подчиниш, ще ти извия врата — рече той. Не ти, а аз отивам да им стана пленник.
Писарят промърмори, че такова нещо не подхожда на един държавен служител, чието задължение е да събира данъци; все пак изпълни заповедта и повече не се отвори дума за това.
Подкараха конете през пасбищата — това бяха владенията на печенегите. По-късно Орм отбеляза, че трудно би могло да се намери по-ужасна земя от тази — в нея не се виждаха ни дървета, ни вода, нито пък животни или хора — единствено трева и над нея празно пространство; само от време на време някой охранен плъх се шмугваше между туфите. Печенегът на два пъти задържаше коня си, посочваше към земята и казваше нещо на писаря, а той слизаше и береше посочените му широколистни растения. Раненият ги обви около болното коляно и ги привърза здраво с тетива. Това сякаш успокои болката и му позволи да продължи пътя, без съвсем да се изтощи.