— Къде е мечът ти?
— Дойдох невъоръжен, за да издействувам да ви пуснат — отвърна Орм. — Моя е вината, че ви плениха.
— Издебнаха ни в гръб иззад скалите — рече Чернокос тъжно — и не можахме да окажем никаква съпротива.
— Зашеметиха ни с удар — добави Веселия Улф — и нищо повече не помним. Събудихме се и разбрахме, че сме вързани за конете.
Фелимид поговори с останалите вождове и с мъжете, които ги бяха пленили. Последва дълъг спор за това, какъв да бъде откупът.
— Според обичая — обясни Фелимид на Орм — всички, които са участвували в сражението, трябва да вземат дял от откупа, а тези, които са ги пленили, получават двойно повече. Казах им, че Чернокос ти е син и че ти си водач в своите земи, но не споменах, че той е внук на Великия крал. Ако им бях разкрил това, претенциите им нямаше да имат край.
Накрая решиха на следващия ден да отидат до кораба с коне и Орм да плати за Веселия Улф толкова сребро, колкото се побере в четири от островърхите шапки на печенегите. Но откупът на Чернокос бе собственото му тегло в сребро.
Орм смяташе, че тази сума е прекалено голяма дори за толкова важна личност като сина му. Но когато си спомни какво изпитваше сутринта, когато научи, че Чернокос е пленен, прецени, че в крайна сметка нещата са се развили по-добре отколкото е очаквал.
— Той има крехко телосложение — успокояваше го Фелимид. — Ако тебе трябваше да теглят, би се наложило да бръкнеш по-дълбоко в тия твои торби. А собственият син струва повече от каквото и да е сребро. На външен вид прилича на Юлва. Толкова ми е мъчно, че нямам син. Роди ми се един, но умря много рано, сега имам само дъщери. Синовете на Фердиад ще станат вождове след смъртта ми.
По-късно през деня печенегите отидоха до лагера, които скандинавците бяха издигнали край бентовете, за да приберат ранените си. Мъртвите оставиха да лежат там — нямаха обичай да ги погребват, освен когато на бойното поле е паднал някой голям водач. Раздразниха се много, като видяха, че викингите са прибрали своите мъртви и по този начин са ги лишили от главите им. Те смятаха за справедливо Орм да им плати обезщетение за това, че са им отнели полагаемата се плячка.
Фелимид ги упрекна за това; беше на мнение, че исканията им са неразумни. Но те настояваха я той предупреди Орм, че ще сглупи, ако упорствува — тази ненаситност за глави била нещо като лудост и здравият разум тук не можел да вземе връх.
На Орм не му се щеше да удовлетвори желанието им. Тези печенеги, изглежда, искаха да му смъкнат кожата, но тъй като беше в ръцете им, прецени, че не бива да им отказва. Чувствуваше се нещастен при мисълта колко ще олекнат торбите със сребро, след като изплати огромния откуп за момчетата и даде на всеки член от екипажа неговия дял. Той обаче обмисли внимателно въпроса и намери задоволително решение.
— Ще им платя за главите на нашите убити, щом ме съветваш да постъпя така — рече той, — и то така скъпо, че размерът на сумата ще ги изненада. Много бързахме, когато вадехме торбите от реката, страх ни беше, че ще ни нападнете и надвиете. В суматохата една от тях се скъса и по-голямата част от съдържанието й се изсипа във водата — цялата беше натъпкана със сребърни монети. Нямахме време да ги събираме, сигурно поне една трета си стои там, на речното дъно. Ако мъжете ти не се страхуват от водата, могат да съберат цяло състояние.
Орм описа мястото и как най-лесно ще го разпознаят — по камъните, които бяха извадили от водата и натрупали върху плоските скали. Фелимид преведе думите му на събраните печенеги и още преди да е свършил, всички младежи на племето вече тръгнаха към конете си, за да пристигнат първи на мястото и да се гмурнат за тази необичайна риба.
След като уредиха тези въпроси, Фелимид предложи да вечерят, да се позабавляват и да си припомнят миналото. Той говори много за крал Харалд и за брат си Фердиад, върна се към посещението си в Грьонинг, когато помогна на отец Вилибалд да покръсти езичниците след гощавката в църквата.
— Но сега, след като шегите на братята Ерин секнаха, на света не останаха истински добри смешници. Нямахме друга момчета, бяхме последните от рода О’Флан, чиито членове са показали изкуството си пред най-различни крале още от времето на крал Конхобар Мас Неса. Чувствувах се самотен тук и се опитах да предам нещо от умението си на младите печенеги, но не постигнах успех. Момчетата не можеха да направят нищо, тогава, отчаян, се обърнах към девойките. Исках да ги науча да танцуват като големите смешници, но се оказа, че са прекалено глуповати, за да изпълняват напътствията ми, макар че толкова се старах и им обясних точно как се прави всичко. Все пак не бяха така безнадеждни както момчетата от племето, една от тях дори успя Да се научи да танцува доста прилично на ръце, като същевременно свири на свирка; но нито свирнята, нито движенията на краката й бяха достатъчно добри.