Той се изхрачи замислено и поклати глава.
— И макар да беше начинаеща в това изкуство и никога нямаше да стигне по-далеч — продължи той, — тя така се възгордя от предполагаемата си дарба, че танцуваше непрестанно. Уморих се да я гледам и я пратих подарък на Гзак. Не може да не сте чували за него, той е един от тримата най-могъщи мъже на света. Той е върховният владетел на всички печенеги и стадата му пасат предимно из Крим. Не е придирчив и малко разбира от изкуство, затова девойката му се понрави. После я изпрати на императора в Миклагард в знак на благодарност за всички подаръци, които му бе направил, за да купи приятелството му. В Миклагард сигурно има голям недостиг на танцьори и смешници, защото тя играла пред самия император и придворните му и станала много известна и прочута. Но след година толкова се възгордяла, че умряла от това. За съжаление мъките ми не свършват дотук. Миналата зима Гзак ме помоли да му изпратя две нови, също така добри танцьорки, които да я заместят в Миклагард. Всичкото ми време отива да ги обучавам. Прилошава ми от тъпотата и непохватността им, макар че сам внимателно съм ги избирал. Не си струва да ги гледаш, след като си гледал мен и брат ми. Все пак, ако искаш да им хвърлиш един поглед, аз нямам нищо против да потанцуват, може би ще бъде забавно за синовете ти.
Орм отвърна, че има желание да ги види, и Фелимид шумно се разпореди. Щом чуха думите му, хората от племето започнаха да ръкопляскат и възторжено да подвикват.
— Цялото племе се гордее с тях — печално рече Фелимид, — а майките им всяка сутрин ги къпят с подсладено мляко, за да поддържат кожата им красива. Но те никога няма да се научат да танцуват истински, колкото и усилия да положа за тях.
На земята пред вождовете постелиха рогозки, донесоха и запалени факли. После се появиха танцьорките. Цялото племе ги посрещна със затаен в очакване дъх. Изглеждаха тринадесет-четиринадесетгодишни и бяха добре сложени. Тъмните им коси бяха прибрани под червени шапки, а на гърдите им висяха нанизи от зелени стъклени мъниста. Носеха широки панталони от жълта китайска коприна, прихванати на глезените.
— Отдавна не съм виждал танцьорки — рече Орм, — от времето, когато служех на Алмансур. Но мисля, че никога не съм срещал по-привлекателни на външен вид от тези тук.
— Важна е не външността, а умението им да танцуват — отговори Фелимид. — Но носиите измислих лично аз и смятам, че никак не са лоши.
Заедно с момичетата излязоха и две момчета на същата възраст. Те се подпряха на хълбок и надуха свирките си. Щом музиката започна, девойките заподскачаха в такт с нейния ритъм, озарени от светлината на факлите, пристъпваха наперено, правеха изненадващи скокове, отскачаха назад и се въртяха на един крак така, че всички освен Фелимид седяха като омагьосани. Щом свършиха, се чуха одобрителни викове, а когато танцьорките видяха, че и чужденците изглеждат доволни от представлението, щастието им беше пълно. После плахо погледнаха към Фелимид. Той кимна, все едно, че беше удовлетворен, и се обърна към Орм.
— Не мога да им покажа какво чувствувам в действителност — обясни той. — Това ще ги направи нещастни — не само тях, но и цялото племе. А тази вечер те показаха най-доброто, на което са способни, нали присъствуват и чужденци. Всъщност свирачите ме мъчат повече от девойките, макар че са казарски роби, на които сме предоставили толкова свободно време да се упражняват. Казват, че казарите са добри музиканти, но очевидно тази им слава е незаслужена.
Девойките започнаха да танцуват отново, но много скоро Фелимид им викна гневно и те престанаха.
— Радвам се, че брат ми не бе принуден да гледа това — сподели той с Орм. Неговият слух бе по-изтънчен от моя.
Той каза нещо на свирачите. Единият дойде и му подаде свирката. Щом Фелимид я докосна с устни, сякаш магия влезе в тръстиковите стебла, от конто бе направена. Той свиреше за радост и сполука, за шеги и смях, за женска красота и мечове, за просветващите над езерото блестящи утринни лъчи и за вятъра, който раздвижва пролетните треви. Чернокос и Улф седяха и се клатеха напред и назад, сякаш не можеха да стоят на едно място. Другите вождове, настанени от двете страни на Фелимид, закимаха благоговейно и заспаха, а печенегите тропаха с крака и пляскаха с ръце в такт. Някои се смееха, други плачеха. Девойките се въртяха, носеха се, сякаш музиката на Фелимид ги беше превърнала в семенца, политнали във въздуха.