Накрая той извади свирката от устата си и се усмихна до уши от удоволствие.
— Не беше чак толкова лошо — рече той.
— Сигурен съм — обади се Орм, — че в целия свят няма друг майстор като теб и не е чудно, че тези хора те боготворят от момента, в който си дошъл при тях. Свръх възможностите на нормалния човешки разум е да разбере как можеш да изкараш такава музика от една обикновена свирка.
— Това зависи от доброто качество на дървото и от това дали е направена както трябва — отговори Фелимид, — а възможностите й се разкриват само когато на нея свири някой, чиято душа е също така добра и който има достатъчно търпение да извади всички скрити в нея тайни. В душата и в свиренето му не бива да има и помен от дърво.
Писарят на Фасте се затича напред и падна на колене пред Фелимид; замоли го да му даде свирката. По страните му се стичаха сълзи.
— За какво ти е? — попита смешникът. — Можеш ли да свириш на нея?
— Не — отвърна писарят. — Аз съм държавен служител, работата ми е да събирам данъци. Но ще се науча. Искам да остана при теб и да свиря.
Фелимид му подаде свирката. Той я постави в устата си и я наду. Успя да изкара само тъничък звук и печенегите се запревиваха от смях на отчаяните му усилия. Той обаче продължаваше с пребледняло лице и с неподвижно втренчен поглед. Фелимид го гледаше сериозно.
— Виждаш ли нещо? — попита го той. Писарят му върна свирката. Разтърсен от ридания, той отговори:
— Виждам само това, на което ти свири! Фелимид кимна.
— Остани! Ще те науча! След като свърша с тези девойки, ще те направя толкова добър, че да можеш да свириш пред самия император. Задръж свирката.
Така завърши вечерта. На следващата сутрин Фелимид придружи гостите си до кораба, а редом с тях яздеше тълпа от печенеги. Преди да се разделят, Фелимид даде на всички прощални дарове. На Орм, Чернокос и Улф подари по един нож с дръжка, гравирана със злато, и красиво изработена сребърна кания; на Юлва пращаше топ китайска коприна. Благодариха му за даровете и съжалиха, че не разполагат с нищо ценно, което да му оставят като приятелски дар.
— Малко неща на тоя свят ме радват — отвърна Фелимид. — Златото и среброто не са от тях. Няма значение, че нищо не можеш да ми дадеш, не ми трябват подаръци, не са те, които ще ме уверят в твоето приятелство. Всъщност като си мисля сега, се сещам за нещо, което. бих искал да имам, ако изобщо някога се появи възможност да ми го изпратиш. Живи ли са още твоите огромни кучета?
Орм отговори, че са живи и се радват на чудесно здраве — били четиринадесет, преди да напусне дома. Тогава Фелимид каза:
— Ти скоро ще бъдеш съвсем завършен воин, Чернокос, и сигурно сам ще отплаваш на дълго пътешествие, след като си тръгнал толкова рано по море. Може да се запътиш към Киев или пък Миклагард. Ако се случи тъй, донеси ми две-три от големите ви хрътки. Такъв приятелски подарък наистина ще ме зарадва много; не се сещам за нещо, което би ми доставило повече удоволствие от това. Те са от Ерин и аз също съм оттам.
Чернокос обеща, че ще изпълни желанието му, ако дойде отново в източните земи. После викингите напуснаха стана и още веднъж обърнаха глави на север. Писарят на Фасте им кимна разсеяно, когато минаха край него. но умът му беше другаде; седеше при казарските роби и усърдно се упражняваше със свирката. Чернокос и Улф с удоволствие биха останали по-дълго при печенегите, щеше им се да погледат танцьорките и да се позабавляват с тях. Но Орм бързаше да се прибере на кораба при своите, защото, както сам каза, се чувствувал полугол и толкова нещастен без Синия език на кръста си.
Щом стигнаха до реката, печенегите спряха на разстояние от брега, за да не възникнат стълкновения между тях и хората на Орм. Но нито мъжете, които ги бяха пленили, нито останалите им придружители бяха съгласни да пуснат пленниците, без да са получили целия откуп. Орм приближи до кораба сам и щом хората му го видяха, се развикаха от радост. Спуснаха лодка. Токе му подаде меча и го попита какво се е случило. Орм разказа как се е срещнал с Фелимид н как са уредили на четири очи въпроса, включително и сумата, която трябва да платят за Чернокос и Улф.
Токе се разсмя от щастие.
— И ние не можем да се оплачем от късмета си — рече той. — Няма защо да си хабиш среброто, за да освобождаваш момчетата. На борда имаме деветима печенеги със здраво завързани крака и ръце. Те са повече от достатъчен откуп за двамата ни пленници.