От Осел до речното устие имаха хубаво време и непрекъснато плаваха под ветрила. Орм претегли и раздаде на всички полагаемото се сребро — както обещаното възнаграждение, така и дела от съкровището. Нямаше недоволни, даде на всеки повече, отколкото се бе надявал да получи.
Една сутрин на зазоряване, когато Токе стоеше на руля, а останалите спяха. Орм дойде и седна до него. По лицето му се виждаше, че е притеснен.
— Нещо ми е свито сърцето — рече той, — макар че не знам защо. Може би цялото това злато ме безпокои.
— Какво безпокойство може да ти създава то? — учуди се Токе. — Сега си богат като някои крал, а кралете не провесват нос заради това, че притежават толкова злато.
— Прекалено много е — мрачно отвърна Орм. — Двамата с Олоф ще получите доста от него, но и така за мен пак ще остане цяло състояние. Излъгах мъжете, че в сандъчетата има разни женски дрънкулки, и тази лъжа сигурно ще ми докара нещастие.
— Страхуваш се от нещастието, преди да се е задало — рече Токе. — Никой още не знае какво съдържат сандъчетата, може вътре да има само сребро. Умно постъпи, като каза, че са пълни с женски дрънкулки — и аз щях да направя така на твое място. И най-достойните мъже може да пощуреят, когато знаят, че наблизо има злато.
— Заклевам се пред бога — рече Орм, — че ще отворя едно от тях и ако наистина открия в него злато, ще го поделя между екипажа. Тогава ще останат три, едното ще е за теб, другото за Олоф и последното за мен. Така ще се чувствувам по-добре.
— Прави каквото искаш — рече Токе. — За себе си зная, че няма да е нужно вече да търгувам с кожи.
Орм донесе едно от сандъчетата, сложи го на палубата и отряза червените въженца, които носеха императорския печат. Беше заключено здраво, но той напъха под капака своя нож и ножа на Токе и ги натисна с цялата си тежест, докато разби ключалката. После вдигна капака и двамата мълчаливо приковаха поглед в него.
Слънцето вече бе изгряло и лъчите му озаряваха сандъчето. То беше пълно със злато, което дори не бе потъмняло от водата. По-голямата част беше в монети — най-разнообразни видове и с най-различни размери, които го изпълваха до ръба, но сред тях имаше и много красиви украшения: пръстени, големи и малки, верижки, огърлици, брошки, гривни и други подобни, изработени най-изящно. „Като чудесни късове свинско — помисли си Токе — във вкусна супа от грах.“
— Жените ни ще се зарадват на тия дрънкулки, когато им ги занесем вкъщи — рече той. — Дори смятам, че гледката може да им вземе ума.
— Трудна задача ще е да разпределя това — отвърна Орм.
Мъжете вече започваха да се събуждат; Орм им съобщи, че екипажът ще си раздели съдържанието на едно от сандъчетата с женски дрънкулки и че то се е оказало по-ценно от очакваното.
Всеки получи по осемдесет и шест монети с най-различна големина. Отделиха същото количество и за всеки убит, щяха да го занесат на наследниците му. Споф взе четворен дял, защото беше кормчия. По-трудно се оказа да си поделят украшенията. Понякога се налагаше да чупят на парчета пръстени и гривни, само и само всички да имат съвсем еднакъв дял. Често се случваше да се пазарят, някои даваха монети, за да могат да получат цял накит, който особено им е харесал. Възникнаха няколко спора, но Орм предупреди, че ще трябва да почакат, докато слязат на сушата, ако желаят да ги уреждат с бой. Имаше мъже, които през живота си не бяха виждали златна монета и когато Споф им каза на колко сребро се равнява една от тях, те забиха поглед в палубата като оглупели, стиснаха главите си с ръце и напразно си напрягаха мозъка да изчислят богатството си.
Когато най-после сандъчето се изпразни и всичко бе разпределено, мнозина се заеха с игла и връв да разширяват джобовете на коланите си. Някои пък започнаха да търкат и да лъскат златото си, за да блести повече. Всички бяха във великолепно настроение и бъбреха за невероятния си късмет, за това как победоносно ще се върнат вкъщи и ще го ударят на пиене.
Навлязоха в устието на реката и загребаха срещу течението; накрая стигнаха до земите на един стопанин, който беше познат на Орм. Там изтеглиха кораба на покрития с хрупкава ледена кора бряг, разтовариха го и тръгнаха да наемат коне. Някои се отправиха към дома, но повечето останаха.
54
Драконът, който пазел голямо златно съкровище. — Б, пр. каза Токе с благоговение, а Орм не продума, макар че обикновено, когато приятелят му съчинеше някой стих, имаше навик да му отговаря с нещо не по-лошо.