После обърна внимание на ранените. Харялд бе прободен с копие в гърдите, а на рамото си имаше рана от брадва, но настроението му беше добро. Уверяваше ги, че скоро ще се оправи, и твърдеше, че много му се иска да чуе разказите на Веселия Улф и Чернокос за всичките им приключения.
Аса беше при свещеника, грижеше се за него като за син. На главата му имаше безброй превръзки и все още не беше дошъл напълно в съзнание. Щом съзря Орм, погледът му светна и продума с отпаднал глас: „Добре дошъл у дома“, но после отново изпадна в несвяст. Аса каза, че често шепне нещо, но никои не разбира какво иска да каже.
Появяването на Орм я ободри много и тя веднага започна да го укорява, че не се е върнал навреме, за да предотврати нещастието. Но раздразнението й се посмекчи, когато разбра, че е донесъл съкровището на Аре. Вече смяташе, че това нападение е нищо в сравнение с тези, които бе преживяла в миналото. А колкото до отвличането на Людмила, винаги е твърдяла, че това ще се случи някой ден, защото й дали име, което не носи късмет. Била сигурна, че отец Вилибалд ще се възстанови, макар че едва не умрял. Понякога вече разбирал какво му се говори, а това било добър признак. Най-много я безпокоеше празният склад и откраднатият добитък.
Токе, Споф и Чернокос взеха още хора и тръгнаха по следите на разбойниците, за да видят в каква посока водят. Синовете на Соне ги уверяваха, че няма да е трудно да ги проследят, тъй като от нападението насам не е валял дъжд. През това време Орм разпита внимателно оцелелите хора на Рап, като се надяваше, да научи повече за самоличността на бандитите; но те му казаха малко повече от това, което вече беше чул от Юлва.
Разправиха му, че денят преди нападението бил празник, който свещеникът наричал празникът на Всички светии. Държал пред паството дълга проповед, а вечерта пили в тяхна чест. После всички заспали непробудно чак до зазоряване, когато били нападнати от разбойниците. Кучетата започнали да вият. Почти веднага след това непознатите заблъскали портата с тарани, направени от дървени трупи, и я разбили.
Рап и Харалд излезли срещу тях първи, макар че и останалите се присъединили бързо. Направили всичко, което било по силите им, и повечето от жените успели да избягат заедно с децата през задната врата; отишли долу при реката и оттам — в гората. Но нападателите били много повече и те не успели да задържат дълго входа.
Свещеникът, който напоследък започнал да недочува, не се събудил веднага въпреки суматохата и когато излязъл, Рап вече бил убит и бандитите били навсякъде. Видял, че подпалват църквата, развикал се с пълен глас и хукнал натам, така че не пуснали хрътките навреме и те не успели да направят нищо.
Това бе всичко, което знаеха — щом видели, че Рап и другите падат убити, осъзнали, че врагът ги превъзхожда много, отказали се от битката и си плюли на петите. По-късно, след като нападателите си отишли, някой отвързал кучетата; бандитите не посмели да ги приближат. Хрътките ги проследили и след като изминал един цял ден, довели част от добитъка.
Орм слушаше мрачно; мислеше си, че не са направили всичко както трябва. Но сега, след като случилото се не можеше да се поправи, изглеждаше безпредметно да им се кара, затова не ги упрекна, че са тръгнали да спасяват собствената си кожа, като са видели как убиват Рап и раняват Харалд.
Не беше сигурен за кого скърби повече — дали за Людмила или за Рап; но колкото повече обмисляше случилото се, толкова по-силен ставаше гневът му. Реши, че трябва да си разчисти сметките с тая разбойническа сган, без да губи повече време. Смяташе за най-вероятно да са хора от Веренд, макар че между тях и гьоингите имаше мир, а и не се сещаше да има врагове там.
На следващия ден, въпреки че още беше много отпаднал отец Вилибалд пак дойде в съзнание и им съобщи нещо много важно.
Разказа, че докато излезе от къщата, бандитите вече били разбили портата. Първото нещо, на което попаднал погледът му, била купа сено, от която изскачали огнени езици и която нападателите опрели до стената на църквата. Той се втурнал към отъня и им викнал да оставят на мира божия храм.
— Тогава към мен се запъти един мъж с черна брада — продължи свещеникът. — Той се изсмя и изкрещя силно: „Божият храм ще гори, защото аз съм се отказал от Бога. Това е третият ми грях. Повече грехове не мога да сторя.“ Тези бяха думите му; после отново се разсмя и аз го познах. Беше Рейналд, свещеникът, който живя тук преди години и се предаде на смаландците по време на Събора. Той беше и никой друг. Ако си спомняш, вече чухме, че е застанал на страната на Дявола. Проклех го и хукнах към горящото сено, за да се опитам да го угася; но тогава някой ме халоса и повече нищо не помня.