Людмила яздеше с останалите, а Олоф се придържаше плътно до нея. Беше помолил Орм и Токе да не споменават за двете жени, дето го бяха топлили в селото на дреговичите, за да не би тя да си помисли нещо лошо. Двамата се бяха изсмели и бяха отвърнали, че сигурно нещо в главата му не е наред, от раните или пък от любов, щом си мисли, че могат да направят такова нещо. Но изпълнен със съмнения, Олоф бе поклатил глава и бе казал, че е доста по-стар от нея и повече предпазливост не би била излишна.
Яздеха бавно заради ранените. Пред тях кучетата, без да бързат, караха добитъка. Между него и пазачите не възникваха никакви пререкания, макар че, щом някоя крава кривнеше или пък се опиташе да избяга, те начаса поправяха грешката й.
Рано вечерта построиха стана си и се погрижиха за ранените. На другата сутрин продължиха край езерото към едно място, което старите хора наричаха Поляните на Тюр. В миналото там живеели хора и върху тях се развихряли страшни боеве, оттук останало и името им. Говореше се, че по тези поляни се проляла невероятно много кръв, затова тревата там растяла по-буйно, отколкото навсякъде другаде. Но сега по тези места не се виждаше ни човек, ни къща.
Щом наближиха ливадите, хрътките станаха неспокойни. Мъжете се зачудиха дали не са подушили някоя мечка, или пък са усетили мириса на отдавна пролятата кръв. Те изоставиха стадото и се втурнаха в гората, щураха се насам-натам, докато изведнъж две-три започнаха да вият. Останалите ги последваха, скоро цялата глутница ръмжеше свирепо. Навлизаха все по-навътре в гората, сякаш отново ги бяха развързали за бой. Орм не се досещаше каква е причината за това държание — нито един от бандитите не бе избягал в тази посока. Заедно с другите той се упъти към близкото обрасло в пирен хълмче, за да види какво става.
Отвъд гората в далечината отдясно се простираха обширни поляни. Хрътките бягаха по тревата, подгонили огромно стадо добитък, но животни като тях никой не бе виждал преди.
Изведнъж един от хората на Токе се развика:
— Туровете! Подкарали са туровете!
Кучетата сякаш си бяха внушили, че те принадлежат към тяхното стадо и трябва да бъдат закарани вкъщи заедно с останалите. Не жалеха силите си, не позволяваха на никое да избяга. От хълма мъжете виждаха как те се борят с по-упоритите, за да ги върнат обратно в стадото. Това явно не се харесваше на дивите волове и мученето им се чуваше дори по-силно от воя на хрътките. Накрая повечето престанаха да се съпротивяват; стадото изчезна в гористите хълмове на юг, водено от кучетата, които подскачаха около него.
Мъжете разбраха, че не могат да направят нищо, за да ги спрат, затова продължиха пътя си и подкараха сами добитъка. Хората на Токе, които познаваха навиците на туровете, обясниха, че понякога, в началото на зимата, те слизат от Западен Гутеланд, за да попасат из поляните на Тюр. Старите хора смятали, че докато се намират там, земя, където господствува Богът на войната, те са под негово покровителство, затова никога не ги закачат. Казваха още, че в древни времена по тия места имало доста турове, но сега човек можел да ги види единствено по Поляните на Тюр, и то много рядко.
Откриха следи от тяхното бягство на изток от Камъка на Върлината, но в гъстите гори по на юг стана ясно, че кучетата не са успели да се справят — по следите на стадото личеше, че то все повече намалява с изминатото разстояние. Въпреки това бяха успели да задържат няколко животни. Когато Орм се върна вкъщи, научи, че хрътките пристигнали с два бика, пет крави и няколко телета. Мъжете положили всички усилия да ги спрат, но не успели. А когато кучетата видели как добитъкът подминава тяхната къща и продължава през полята, те сякаш почувствували, че са направили достатъчно, за да защитят честта си, и се върнали при хранилките изтощени до крайност и с изпожулени крака.
Оттогава хората срещаха турове на доста места из гористата област — надали имаше събитие от години насам, което да предизвика по-голямо изумление от повторното им появяване. Казваха, че всичко може да се случи сега, след като със собствените си очи са видели в своите земи този рядък дивеч. Мъдрите старци клатеха глави и предупреждаваха съседите си да се приготвят за най-лошото и да държат подръка лъковете и копията си. Някои последователи на Христа смятаха, че Бог ще дойде в Гьоинге с огромна каруца, теглена от турове, но малцина вярваха на тези предсказания. Повечето го приемаха като поличба, че крал Свен ще тръгне срещу тях; затова когато дойде вест, че той е умрял в Англия, разярен от твърдостта на местното население и с потъмняло от гняв лице, хората в Гьоинге се развеселиха много и изпиха всичката си бира. Затуй после мъжете седяха по масите прегракнали от жажда и нямаха с какво друго, освен с мляко, да напълнят чашите си.