После викна на Орм и останалите, че повече няма какво да правят на кораба, и пръв скочи с главата напред в морето с надеждата, че ще се добере до брега. Орм к всички, които успяха да се освободят от противника, го последваха. След тях се изсипа дъжд от стрели и копия; двама бяха улучени. Орм се гмурна, излезе на повърхността и заплува с всички сили; но, както често отбелязваше на старини, едва ли съществува по-трудно нещо от това да плуваш с ризница, и то тясна, когато си много уморен. Скоро нито Токе, нито Орм имаха сили да продължат; вече потъваха, когато един вражески кораб ги застигна. Издърпаха ги на борда и ги завързаха здраво, без двамата да могат да окажат някаква съпротива.
Така викингите загубиха битката; победителите се отправиха към брега, за да погребат мъртвите си и да разгледат спечелената плячка. Изчистиха палубите на завладения кораб, изхвърлиха труповете в морето и започнаха да се ровят из товара му, а пленниците заведоха на брега. Там, под строга охрана, те седнаха на плажа със завързани ръце. Бяха деветима, всичките ранени. Чакаха смъртта, мълчаливо загледани в морето. Нямаше следа нито от кораба на Берсе, нито от неговите преследвачи.
Токе въздъхна и започна да си мърмори. После подхвана:
Орм лежеше по гръб и гледаше небето с широко отворени очи. Той отвърна:
В оня дом, където съм израснал аз, щях да си похапвам мляко в тоя час.
Но най-много от всички страдаше Крок. Още от самото начало на похода той се смяташе за късметлия и за герой — а сега виждаше как щастието му с всеки изминал час се руши. Наблюдаваше как хвърлят от борда на кораба, който доскоро бе негов, телата на убитите му другари и каза:
Със своя тежък труд моряците, пребродили морето все на път, една награда си спечелиха -беди и ранна, недостойна смърт.
Токе се обади, че било невероятно съвпадение да открият трима поети сред толкова малка група от хора.
— Макар и да не сте съвсем на моето ниво, не унивайте! — добави той. — Помнете, че поетите пият от най-големия рог на пиршеството на боговете.
В този момент от кораба се разнесе пронизителен писък, а след това се надигна страшна олелия — очевидно чужденците бяха открили девойката на Токе в скривалището й. Доведоха я на брега. Изглежда, възникна спор кой да я притежава, защото неколцина мъже започнаха да се разправят с писклив глас, а черните им бради мърдаха нагоре-надолу. Токе промълви:
— Сега враните се карат кой да вземе кокошката, а в това време соколът се грижи за счупеното си крило.
Изведоха момичето пред водача на чужденците — дебел мъж с прошарена брада и златни халки на ушите, облечен в червена наметка; в ръката си държеше сребърен чук с дълга бяла дръжка. Той заразглежда девойката, поглаждайки брадата си, после й заговори; двамата явно приказваха на един и същи език. Момичето държа дълга реч, като няколко пъти посочи към пленниците; но на два от въпросите, които той й зададе, също показвайки към тях, тя отговори с отрицателен жест и поклащане на глава. Водачът кимна и й нареди нещо, което тя сякаш не желаеше да изпълни, защото простря ръце към небето и извика, но той повтори заповедта с още по-строг глас и девойката се подчини — съблече дрехите си и застана гола пред него. Всички мъже наоколо започнаха да въздишат, подръпваха брадите си и шепнеха захласнато — от глава до пети тя беше неописуемо красива. Главатарят на чужденците я накара да се обърне — разгледа я внимателно, опипа дългата й кафява коса, докосна кожата й. После се изправи и допря до корема, гърдите и устните й пръстена с печат, който носеше на показалеца. След това каза нещо на хората си, свали червената наметка и я уви около нея. Щом чуха думите му, всички опряха длани на челото си и се поклониха, шепнейки раболепно. Девойката се облече отново, но задържа наметалото; дадоха й да яде и да пие и всички се отнасяха с уважение към нея.
Пленниците гледаха мълчаливо всичко това, а когато я загърнаха в наметката и й предложиха храна и пиене, Орм отбеляза, че според него тя е извадила най-голям късмет от целия екипаж па Крок. Токе се съгласи и добави, че за него е мъчително да я види за пръв път в цялата и хубост чак сега, когато вече принадлежи другиму. Имал малко време да бъде с нея и винаги трябвало да бърза, а сега му се ревяло, като си помисли, че никога няма да може да счупи главата на тоя шкембест сивобрадко, който измърсил тялото й с мазните си пръсти.
— Единствената ми надежда е, че старикът няма дълго да й се наслаждава. Още щом я видях, разбрах, че е умна и има безпогрешен вкус, макар че не можехме да се разбираме добре. Затова мисля, че няма да мине много време, и тя ще разпори корема на тоя стар пръч.
21
В скандинавската митология Валхол е голямата зала, в която върховният бог Один приема душите на падналите герои и пирува с тях. — Б. пр.