През цялото време Крок седеше, потънал в мълчание и потиснат от злата си участ. Беше се обърнал с лице към морето, без да проявява интерес към това, което се разиграва на брега. В този момент той изведнъж изкрещя, а чужденците започнаха да бърборят възбудено помежду си — в далечния край на залива се появиха четири кораба, които гребяха към сушата. Много скоро видяха, че единият бе легнал доста ниско във водата — беше тежко пострадал, централната част на единия планшир бе смачкана навътре и много от греблата бяха счупени.
При тази гледка пленниците, макар и потиснати от сполетялата ги беда и омаломощени от рани и жажда, се развикаха и избухнаха в жизнерадостен смях. Веднага се досетиха, че щом в открито море е задухал вятър, врагът е останал само с три здрави кораба и е бил принуден да прекрати боя, а Берсе е успял да го разбие и е поел обратно заедно с повредения кораб. Някои започнаха да хранят надежда, че Берсе ще се върне и ще ги спаси. Но Крок им каза:
— Загубил е много хора. Последното, което видях, бе, че корабът му е пълен с врагове и там се води ожесточен бой. Освен това сигурно се е досетил, че малцина от нас са останали живи, след като не ни е видял да излизаме от залива. Най-вероятно ще се опита с оцелелите от екипажа да стигне до родината с двата кораба или, ако няма достатъчно хора, само с единия от тях. Но ако се добере до Блекинге, макар и с един кораб, историята за похода на Крок ще обиколи Листерланд и ще се помни с години. Сега тия сигурно ще ни убият, ще се ядосат още повече, като разберат, че двата дракона са се измъкнали от лапите им.
Тук обаче пророчеството на Крок не се сбъдна. Нахраниха ги и ги напоиха, а някакъв мъж прегледа раните им — стана ясно, че ще ги направят роби. Някои смятаха, че робството е по-добро от смъртта, но други подозираха, че тази участ ще е далеч по-тежка за тях. Чуждестранният главатар заповяда на робите си да слязат на брега и да разговарят с викингите. Те бяха събрани от най-различни земи и говореха на множество неизвестни езици, но пленниците не разбираха нито един от тях. Чужденците останаха тук няколко дни, за да поправят повредения кораб.
Мнозина от гребците на кораба били убити, когато Берсе се врязал в него, затова сега на тяхно място сложиха викингите. Те бяха свикнали да гребат и отначало работа не им изглеждаше много тежка, още повече, че седяха по двама на гребло. Но трябваше да стоят почти голи и те се срамуваха от това, а единият им крак беше окован. Кожата им бе снежнобяла в сравнение с тази на останалите роби и гърбовете им така изгоряха от слънцето, че всеки изгрев беше ново изтезание за тях. Но след време почерняха като другите и престанаха да броят дните. Съзнаваха само, че гребат и спят, усещаха глад и жажда, пиеха, ядяха и отново сядаха на греблата, докато накрая стигнаха дотам, че изтощени след някой необичайно тежък ден, заспиваха на веслата и в съня си продължаваха да ги въртят, без да губят ритъма и без да има нужда надзирателят да ги буди с камшика си. Това показваше, че са се превърнали в истински корабни роби.
Гребяха в жега и проливен дъжд, а понякога в приятна хладина, но никога не страдаха от студ. Бяха роби на халифа, но не знаеха къде отиват или каква е крайната цел на този труд. Минаваха край стръмни брегове и богати низини, с мъка се придвижваха нагоре по пълноводни и бързотечнн реки, по чиито брегове виждаха мъже с кафяв или черен цвят на кожата, а тук-там. но винаги от разстояние, и забулени жени. Прекосиха Ньорва Сунд и стигнаха до най-отдалечените краища на халифата, посетиха множество богати острови и красиви градове, чиито имена не знаеха. Спираха в огромни пристанища — на сушата ги затваряха в специални постройки, докато дойде време да отплават отново. Преследваха чуждестранни кораби, гребяха с всичка сила и сърцата им щяха да се пръснат — лежаха без дъх на палубата, а над главите им се развихряха ожесточени битки, които те нямаха сили да наблюдават.
За тях не съществуваше ни скръб, ни надежда, не се молеха на ничий бог — бяха прекалено заети да въртят греблата и да си отварят очите за мъжа, който ги надзираваше. Мразеха го до болка, щом замахнеше към тях с камшика, но ненавистта им се засилваше още повече, когато душата им излизаше от напрежение, а той се разхождаше сред тях и пъхаше в устите им големи залъци хляб, напоен с вино — тогава знаеха, че ще трябва дълго да гребат без почивка, до пълно изтощение. Не разбираха какво им говори, но скоро се научиха по тона му да определят с колко камшични удара смята да ги възнагради и за най-малкото провинение. Единствената им надежда беше, че краят му ще бъде мъчителен, че ще умре с преризан гръклян или с окървавен и съдран до кости гръб.