На кораба имаше петдесетина войници, а робите бяха седемдесет и двама — за осемнадесетте чифта гребла. Често по банките шепнешком обсъждаха възможността да се освободят от веригите, да надвият пазачите и да се отърват от робство. Но оковите бяха яки, наблюдаваха ги внимателно и винаги ги поставяха под охрана, ако бяха на котва в някое пристанище. Дори когато воюваха с вражески кораби, част от войниците неотлъчно следяха робите — имаха заповед да убият всеки, който прояви непокорство. На брега, когато ги сваляха в големите военни пристанища на халифа, ги затваряха в специални постройки за роби, докато дойде време да отплават отново. Непрекъснато бяха под. стража и не им позволяваха да се събират на големи групи. Единственото бъдеще за тях бе да гребат, докато имат и искрица живот в тялото си, или пък до момента, в който някой неприятелски кораб случайно успее да плени техния и да ги освободи. Но флотата на халифа беше огромна, тя винаги побеждаваше и на тази възможност едва ли можеше да се разчита. Робите, които се бунтуваха или изливаха омразата си с ругатни, бяха пребивани до смърт с камшик или хвърляни зад борда. Понякога, ако провинилият се беше силен мъж, само го кастрираха и го връщаха обратно на греблото. И макар че на робите не се позволяваше и да припарят до жена, това се смяташе за възможно най-тежкото наказание.
Когато на стари години Орм разказваше за робството си на галерата, той все още помнеше мястото на всеки викинг в кораба, както и на повечето роби. Разказвайки, той пренасяше слушателите си от гребло на гребло, описваше характера на всеки поотделно н отбелязваше кой е получавал най-много удари с камшика. Твърдеше, че не му е трудно да си спомни тези неща, защото в съня си често се връща на кораба, вижда как изподраните гърбове се напрягат, чува стенанията на мъжете, когато с последни сили опъват греблата, и винаги долавя откъм гърба си приближаващите стъпки на надзирателя. Добре, че леглото му беше майсторска изработка, иначе щеше да стане на парчета, когато се вкопчваше в дъските и усилено гребеше насън. Често казваше, че на света няма по-голяма радост от това да се събудиш след тякава нощ и да откриеш, че всичко е било само сън.
Крок седеше три гребла пред Орм, също от страната на бакборта, сега той беше много променен. Орм и останалите знаеха, че понася съдбата на корабен роб още по-тежко — беше човек, свикнал да командува, и винаги бе вярвал, че е късметлия. Много мълчалив, той почти не отговаряше, когато съседите му го заприказваха. Какъвто беше силен, за него не бе проблем да се справя с работата си, но винаги гребеше сякаш в полусън, потънал в размишления за съвсем други неща. Постепенно ударът му се забавяше, той губеше ритъм и надзирателят жестоко го биеше с камшика, но никога не го чуха да извика или да изругае под нос. Дръпваше здраво греблото и влизаше в такт, а погледът му замислено проследяваше мъжа с камшика, сякаш гледаше някоя досадна оса, която не може да улови.
Крок делеше греблото с един мъж на име Гуне. Той се оплакваше много, че заради Крок го налагат често с камшика, но водачът не обръщаше никакво внимание на жалбите му. Най-после веднъж, когато надзирателят бе набил жестоко и двамата и протестите и омразата на Гуне бяха особено силни, Крок се обърна към него и сякаш забелязвайки за пръв път присъствието му, рече:
— Трай, Гуне. Няма да се наложи да ме понасяш дълго. Аз съм водач, не съм роден да служа на други. Имам да свърша само още едно нещо на тоя свят, ако съдбата не ме изостави и ми позволи да изпълня задачата си.
Повече не отрони нито дума, не обясни какво смята да прави и Гуне не успя да измъкне нищо друго от него.
Точно пред Орм седяха двама мъже. Хале и Огмунд. Те често си приказваха за добрите стари времена, за гозбите, бирата и хубавите момичета у дома на север. Измисляха какви ли не видове смърт за надзирателя, но никога не намериха начин да ги приложат на практика. Орм пък седеше с тъмнокож чужденец, комуто като наказание за някакво провинение бяха отрязали езика.. Беше добър гребец и рядко го биеха, но Орм би предпочел да е до някой от своите сънародници или поне до човек, с когото може да си поговори. Най-ужасното за него бе, че съседът му, неспособен да приказва, в замяна кашляше непрекъснато — по-страшна кашлица Орм не беше чувал досега — лицето му посивяваше, той започваше да преглъща като риба на сухо и изобщо имаше толкова нещастен и измъчен вид, че изглеждаше невъзможно да остане жив. Това пък стана причина Орм да се притеснява за собственото си здраве. Не че ценеше особено живота си като корабен роб, но не му се щеше да го отнесе някаква си кашлица — гледката, която представляваше мъжът с отрязания език, го беше убедила в това. Колкото повече мислеше за вероятността да умре по този начин, толкова повече униваше духът му. Съжаляваше, че Токе не седи по-наблизо.