Орм отвърна:
— Ние, скандинавците, не се кланяме на боговете, без да е необходимо, мислим, че е глупаво да им досаждаме с празнословия. Откакто сме тук, не сме изрекли ни една молитва, за последен път поднесохме дарове на морския бог, за да ни закриля на път за вкъщи, но това явно не ни помогна, защото малко по-късно се появиха твоите кораби и всички, дето ни виждаш, бяхме пленени. Сигурно нашите богове тук нямат власт; така че, господарю, аз самият с удоволствие ще се подчиня на заповедта ти и докато ти служа, ще се кланям на твоя бог. Ако желаеш, ще попитам другарите си какво мислят по въпроса.
Алмансур кимна и Орм преведе на останалите:
— Казва, че трябва да вярваме в неговия бог. Той е един-единствен, нарича се Аллах и не зачита останалите богове. Изглежда, е силен в тази страна, а нашите са слаби на такова разстояние от дома. Ако спазваме техните обичаи в това отношение, ще се отнасят с нас по-добре. Мисля, че ще е глупаво да се противопоставяме на желанията на Алмансур.
Мъжете се съгласиха, че нямат избор и ще е лудост от тяхна страна да предизвикват гнева на такъв могъщ владетел. Накрая Орм го осведоми, че всички ще почитат Аллах и обещават да не се кланят на никой друг освен на него.
Тогава владетелят повика двама свещеници и един магистрат. Накараха Орм и другарите му да повтарят пред тях свещеното верую на последователите на Мохамед, диктувано дума по дума от Алмансур: че нямало друг бог освен Аллах, че Мохамед бил неговият пророк. За всички освен за Орм бе трудно да произнасят думите, въпреки че им ги изговаряха отчетливо.
Когато тази церемония завърши, Алмансур изглеждаше доволен. Сподели със свещениците усещането си, че е служил добре на Аллах, и те се съгласиха. После бръкна в медната кутия, поставена на масата, и извади шепа златни монети; даде на всеки по петнадесет, а на Орм тридесет. Благодариха му и началникът ги заведе обратно в квартирата им.
Токе се обади:
— Ето че се сбогувахме с боговете си. Може би така е редно в чужда страна, където властвуват други божества, но ако някога пак се върна вкъщи, те ще са ми по присърце, отколкото техният Аллах. Изглежда, наистина е най-силният в тези земи и ето, вече ни помогна да се сдобием със злато. Ако успее да ни намери и по някоя жена, още повече ще ми се издигне в очите.
Скоро след това Алмансур обяви война на християните и се запъти на север, придружен от охраната си и голяма армия. Три месеца разграбваше Навара и Арагон. Междувременно Орм и хората му се сдобиха със злато и жени, затова бяха доволни, че служат на такъв господар. Всяка пролет и есен те бяха на бойното поле под знамената на Алмансур, а през най-горещите месеци на лятото и в сезона, който хората на юг наричат зима, почиваха в Кордова. Полагаха всички усилия да се приспособят към обичаите в страната и нямаха основания да се оплакват от службата си — за да му бъдат верни, Алмансур често им правеше скъпи подаръци, а всичко, което спечелеха с бой или грабеж, им позволяваше да задържат за себе си — на него даваха само една пета част.
Но понякога не им беше особено приятно да са последователи на Аллах и слуги на Пророка. Забраняваха им да си угаждат с вино и свинско месо, което при походите си често намираха в домовете на християните; а те бленуваха за тези удоволствия. Рядко се престрашаваха да пренебрегнат забраната, макар че тя им се струваше по-странна от всичко. Алмансур строго наказваше за всяко неподчинение. Освен това непрекъснато трябваше да се молят на Аллах и да падат на колене пред Пророка, което не им се харесваше много. Всяка сутрин и вечер, когато Алмансур воюваше, цялата му армия коленичеше с лице, обърнато в посоката, където се намираше градът на Пророка, и всички трябваше да се поклонят по няколко пъти, като докосват с чело земята. Това им се струваше унизително и смешно, но знаеха, че нямат друг избор, освен да следват този обичай, доколкото могат, и да правят като всички останали.
В битките се проявиха много и станаха известни в охраната. Смятаха се за най-добрите воини там и никой не оспорваше правото им на избор, когато дойдеше време да разпределят плячката. На брой бяха осмина: Орм и Токе, Хале и Огмунд, Туме, който преди гребеше с Токе, Гуне, който гребеше с Крок, Едноокия Рап и Улв, най-старият от всички. Преди много години на едно коледно празненство му бяха разцепили устата и оттогава му викаха Гринулв, защото тя зееше накриво и бе по-широка от нормалното. Съдбата бе толкова благосклонна към тях през тези четири години служба при Алмансур, че загубиха само един от другарите си.