— За зъбобол ние, посветените в лечителското изкуство, знаем две лекарства — отвърна брат Матиас. — И двете са ефикасни. Аз самият съм на мнение, и сигурно брат Вилибалд ще ме подкрепи, че старинната рецепта на свети Григорий е най-добра. Скоро ще имате възможност да видите как се прилага.
Бяха стигнали вече до насипа с високата ограда. Един стар вратар им отвори огромната външна порта, а друг наду рога си, за да съобщи, че посетителите са пристигнали. Брат Матиас застана начело на процесията и с въодушевление запя някаква църковна песен: Vexilla regis prodeunt. След него крачеха Орм и Токе, следвани от впрегатните роби и останалите викинги, които ги подканяха напред.
Зад оградата имаше множество къщи, които принадлежаха на членове от кралското домакинство. Крал Харалд живееше в, по-голям разкош и демонстрираше своята власт по-очебийно от баща си. Бе наредил да разширят просторната трапезария на крал Горм и я бе подредил още по-богато, а за прислугата и придворните си бе наредил да построят общежития. Когато кухнята и пивоварната бяха завършени, поетите им посветиха стихове. Някои осведомени люде твърдяха, че са дори по-големи от тези на краля на Упсала, Брат Матиас ги поведе направо към спалнята на краля; вече доста остарял, той прекарваше повечето време там заедно с жените и съкровищницата си.
Спалнята беше висока и просторна сграда, но сега не бе така населена, както преди години. След като епископ Попо многократно бе предупреждавал крал Харалд, че трябва във всяко отношение да води праведен живот, той се лиши от услугите на повечето от жените си и задържа само някои от най-младите. По-възрастните, които му бяха родили деца, живееха също в неговия двор, но на друго място. Тази сутрин из къщата и около нея кипеше трескава дейност, множество придворни и от двата пола търчаха възбудено и се суетяха напред-назад. Някои се спряха и се загледаха в приближаващата процесия, като се питаха какво ли означава всичко това; а брат Матиас престана да пее и като пиян се втурна в галоп през тълпата към кралските покои, следван по петите от Орм и Токе.
— Брате Вилибалд, брате Вилибалд! — извика той. — Има лек в Галаад26! Велики кралю, радвай се и благодари на бога, заради теб се случи чудо; болката скоро ще бъде прогонена. Аз съм като Саул27, синът на Киш — излязох да търся пиявици, а вместо това открих нещо свещено.
Докато хората на Орм с неимоверни усилия се опитваха да докарат камбаната в спалнята, брат Матиас започна да изрежда всичко, което се беше случило до този момент.
Орм и другарите му поздравиха крал Харалд много почтително и с любопитство го заразглеждаха; откак се помнеха, непрекъснато бяха чували името му, струваше им се нелепо най-после да го видят, а той да е болен и нещастен.
Леглото му беше поставено с лице към вратата до късата стена в стаята. Беше доста високо и изработено от масивно дърво, отрупано с продълговати възглавници и с кожи — толкова голямо, че на него можеха да легнат без притеснение трима-четирима души. Крал Харалд седеше на края му, подпрян с въглавници и загърнат в дълга наметка от видрова кожа, на главата си имаше жълта плетена вълнена шапчица. На пода в краката му седяха две млади жени, поставили помежду си тава с горяща жарава. Те държаха стъпалата му и ги разтриваха, за да ги сгреят.
Дори и най-непросветените биха се досетили, че крал Харалд е велик владетел, въпреки че в момента липсваха атрибутите на кралската власт и на лицето му бе изписан страдалчески израз. Големите му кръгли очи се бяха разширили в меланхолично предчувствие за близката агония, а погледът му се прехвърляше от лице на лице и накрая се спря на камбаната, която точно вкарваха в стаята. Но тази сцена, изглежда, не бе в състояние да възбуди у него особен интерес; дишаше на пресекулки, сякаш останал без дъх — болката временно бе поспряла и той я чакаше да се върне и да започне отново да го измъчва. На вид бе як и набит, с широк гръден кош и огромно шкембе; имаше едро и червено лице с гладка лъскава кожа. Косата му беше бяла, но брадата, гъста и заплетена, разстлана по гърдите му като множество островърхи езици, имаше сивкаво-жълтеникав оттенък; само в средата, от долната устна, се спускаше тънка ивица, която не бе посребряла и бе запазила първоначалния си рус цвят. Устата му бе мокра от взимането на обезболяващи лекарства и двата сини кучешки зъба, известни заради дължината и цвета си, блестяха дори повече от обичайно като бивниците на някои стар глиган. Очите бяха изцъклени и кръвясали; но те, както високото чело и огромните посивели вежди, излъчваха несравнима царственост.