На следващия, когато приключиха с яденето и в залага донесоха факли, Сигурд Бюсон им разказа за преживелиците си при Йорундфиорд и за това как дългата коса му спасила живота. Всички бяха чували за този поход: как йомсвикингите заедно с воини от Борнхолм отплавали с голяма флота, командувана от синовете на Струт-Харалд, Бю Дебелия и Вагн Акесон, да превземат Норвегия от ярл Хаакон и как малко от тях се завърнали живи. Ето защо Сигурд се спря на това съвсем накратко и не спомена изобщо как Сигвалде заедно с корабите си побягнал от битката. Не бе подходящо да говори за него в присъствието на Торкел Високия, въпреки че самият Торкел бе известен като смел боец и всички знаеха, че още в началото голям камък то ударил по главата и бил в безсъзнание, когато брат му отплавал.
А Сигурд бил на, бащиния си кораб, погълнат от битката, която се водела наоколо му. Разказа им за смъртта на баща си; как той се бил безстрашно, но накрая норвежците нахлули в кораба; как лицето му било така разсечено, че носът и по-голямата част от челюстите му били отнесени; и как тогава грабнал ковчежето си и с него скочил в морето. Разказа също как негов родственик, Аслак Холмскале, изпаднал в берсеркски пристъп, захвърлил щита и шлема си, нещо, което днес рядко се случва, и започнал с две ръце да сече наоколо си, неуязвим за оръжието на противника; докато най-накрая един исландски поет, последовател на Ерик, синът на ярл Хаакон, грабнал от палубата една наковалня и разбил с нея черепа му.
— После — продължи Сигурд — за нас, останалите живи на борда, нямаше избор. Бяхме малцина и много уморени, повечето ни кораби бяха вече превзети, само корабът на Вагн продължаваше да се бие. Бяхме изтласкани в бака, толкова изтощени, че не можехме да помръднем ни крак, ни ръка; накрая останахме само деветима, всичките ранени. Притиснаха ни с щитовете си и ни плениха. Взеха ни оръжието и ни свалиха на брега. Скоро след това домъкнаха при нас и оцелелите от кораба на Вагн; самият той, носен от двама мъже, бе също сред тях. Имаше рани от меч и от копие, беше блед и изнемощял. Не каза нито дума. Накараха ни да седнем върху едно повалено дърво на брега. Завързаха краката на всички ни с дълго въже; ръцете оставиха свободни. Седяхме и чакахме; бяха изпратили хора при ярл Хаакон, за да разберат какво ще правят с нас. Нареди да ни убият веднага. Ярл Ерик, синът му, и много от неговите хора дойдоха да гледат екзекуцията — норвежците бяха любопитни да видят как йомсвикингите ще посрещнат смъртта. На дървото бяхме тридесет души — девет от кораба на Бю, осем от този на Вагн и останалите — от другите кораби. Вагн седеше най-отдясно; ще ви кажа имената на тези, които познавах.
Той изброи пленниците, чиито имена знаеше в реда, по който са седели на дървото. Всички в огромната зала слушаха в гробовно мълчание — много от споменатите те познаваха, а някои от присъствуващите имаха роднини сред умрелите.
Сигурд продължи:
— После пристигна един мъж с остра като бръснач брадва и застана пред Вагн. Попита:
— Знаеш ли кой съм?
Вагн вдигна поглед, но сякаш не го забеляза. Мълчеше, беше много изтощен. Другият рече:
— Аз съм Торкел Лейра. Може би си спомняш как се закле да ме убиеш и да отведеш дъщеря ми Ингебьорг в леглото си?