— Е, да се надяваме на най-доброто — отговори Орм. — Дори пиенето да ти завърти главата, докато разказваш, не вярвам, че хубавата бира на крал Харалд може да те направи буен и войнствен.
— Каквото стане, това — съгласи се Токе и поклати недоверчиво глава.
Така същата вечер Токе разказа за похода на Крок и за всичките им преживелици по време на пътешествието: как Орм се присъединил към тях, как открили евреина в морето, как разграбили крепостта в кралството на Рамиро; обрисува морската, битка срещу андалусците и превръщането им в корабни роби. Разказа им за смъртта на Крок. После описа как ги освободили от робство и каква услуга им направил евреинът, а също и по какъв начин получили мечовете си от Зубайда.
На това място от разказа крал Харалд и Стюрбьорн пожелаха да видят мечовете. Орм и Токе подадоха Синия език и Алената шия през масата. Кралят и Стюрбьорн ги извадиха от ножниците и ги претеглиха с ръце, огледаха ги най-внимателно. И двамата признаха, че не са виждали досега по-хубави мечове. После те преминаха от ръка на ръка по цялата маса — много от гостите бяха любопитни да разгледат красивото оръжие. Орм се въртеше неспокойно, чувствуваше се като разголен, когато не усещаше до бедрото си допира на Синия език. Най-после той бе отново на кръста му.
Почти срещу Орм и Токе седяха двама от привържениците на крал Свен — братята Сигтриг и Дире. Сигтриг бе от екипажа на кралския кораб. Беше огромен на ръст, с недодялана фигура, с широка и невероятно рунтава брада, която сгигаше чак до веждите. Дире бе по-млад; но също го смятаха за един от най-смелите воини на крал Свен. Орм бе забелязал, че от един момент нататък в разказа на Токе Сигтриг бе започнал да им хвърля мрачни погледи и на няколко пъти за малко не го прекъсна. А когато мечовете стигнаха при него, той ги разгледа внимателно и кимна с глава, сякаш не му се щеше да ги върне.
Крал Свен обичаше да слуша за далечни земи, затова подкани Токе да продължи; а той му отговори — след като добре се бе възползувал от прекъсването, — че с удоволствие ще довърши историята веднага щом двамата с Орм получат мечовете си от мъжете, седнали срещу тях. При тези думи Сигтриг и Дире безмълвно подадоха оръжието и Токе продължи.
Разказа им за Алмансур, за неговата мощ и богатство, за това как постъпили на служба като войници от императорската охрана и как трябвало да почитат Пророка, кланяйки се всяка вечер на изток, и да се отрекат от много удоволствия в живота; описа им войните, в които бяха участвували, и спечелената плячка. Когато стигна до похода през Пустата земя към мястото, където е погребан свети Яков, и описа как Орм спасил живота на Алмансур, а той от благодарност му подарил златна верига, крал Харалд се обади:
— Щом още я имаш, Орм, интересно ми е да я видя и ако е като меча ти — образец на златарското изкуство, трябва да е истинско чудо.
— У мен е, кралю — отвърна Орм, — и ще я пазя цял живот; но винаги съм смятал, че не е много разумно да я показвам често. Толкова е красива, че може лесно да събуди завист — не у крале и у пребогати господари — а у обикновените мъже. Невъзпитано ще е да не я покажа, кралю, на теб, на крал Стюрбьорн и на крал Свен, както и на ярловете; но моля, не я пускайте, да обикаля в ръцете на другите гости.
Той разкри отпред туниката си и издърпа веригата, закачена на врата му. Връчи я на Сигтриг Бюсон, а той — на Халбьорн, личния камериер на краля, седнал от дясната му страна; от своя страна той я подаде през мястото на епископ Попо към крал Харалд. Епископът бе гулял, докато можеше, и сега се бе оттеглил в леглото си, където за него се грижеше брат Вилибалд; затова мястото му на масата беше празно.
Кралят претегли с ръка веригата, вдигна я срещу светлината, за да може най-добре да оцени красотата й. После обяви, че цял живот е събирал украшения и скъпоценности, но не си спомня да е виждал по-изящно творение на изкуството. Веригата се състоеше от масивни ромбове от чисто злато с удължена форма, не по-къси от палеца на ръката и широки в средната си, най-издута част, колкото нокътя на пръста; краищата им постепенно се стесняваха. Всеки ромб бе съединен със съседния посредством малки златни халкички. В цялата верига имаше тридесет и шест такива фигури; върху тях през един бяха монтирани скъпоценни камъни с червен и зелен цвят.
Когато украшението попадна в ръцете на Стюрбьорн, той отбеляза, че спокойно може да мине за произведение от златарските работилници на венедите; но че е възможно да открият подобни предмети и в сандъците на чичо му. На свой ред крал Свен се обади, че много воини с удоволствие биха дали кръвта си за такова украшение, а кралските дъщери — своята невинност.