Юлва прекара гребена си през един току-що разресан кичур коса, вдигна го срещу светлината и го заоглежда внимателно.
— Не разбирам как е възможно — рече тя, — но в косата ти, изглежда, няма ни една въшка.
— Не може да бъде — отвърна Орм. — Сигурно гребенът нещо не е в ред.
Юлва твърдеше, че бил чудесен гребен за въшки, и започна така да стърже главата му, че тя почервеня. Но не намери нищо.
— Ако думите ти са верни, трябва наистина да съм много болен — каза Орм. — Явно нещата са по-сернозни, отколкото си мислех. Това може само да означава, че кръвта ми е отровена.
Юлва се опита да го успокои, каза, че сигурно не е чак толкова страшно, но Орм изпадна в истинска депресия от това откритие. Лежеше мълчаливо, докато тя приключи с ресането, и отговаряше на забележките й само с унило сумтене. Междувременно Токе и Мира имаха все повече и повече неща да си казват и сякаш откриваха все нови прилики помежду си.
Накрая косата и брадата на Орм бяха сресани и Юлва със задоволство заразглежда резултата от труда си.
— Сега по-малко приличаш на плашило — забеляза тя — и повече на водач. Малко жени биха побягнали, като те видят — можеш да ми благодариш за това.
Вдигна щита му, изчисти с ръкава си мястото, където имаше най-малко нарези, и го постави пред лицето му. Орм разгледа отражението си и кимна с глава.
— Добре си ме сресала — призна той. — По-добре, отколкото очаквах от една, принцеса. Може би си по-свястна от другите. Заслужаваш да видиш огърлицата.
Той разгърди ризата си, издърпа веригата и й я даде. Поемайки я, тя тихичко извика, претегли я в ръка и започна да й се любува. Мира притича, за да я зърне, и също изрази възхищението си. Орм помоли Юлва:
— Сложи я на шията си.
Тя го стори. Беше прекалено дълга за нея и стигаше до под гърдите й. Юлва припряно подпря щита на стената и се огледа.
— Толкова е дълга, че ще се увие два пъти около шията ми — рече тя, неспособна да откъсне поглед и пръсти от нея. — Как се носи?
— Алмансур я държеше в ковчежето си — отвърна Орм, — скрита от хорските очи, Откакто е моя, все я нося под ризата, макар че ми претрива кожата. Не я бях показвал на никого до празниците и ето, веднага ми създаде главоболия. Но не може да се отрече, че сега си намери най-подходящо място; затова, Юлва, смятай я за твоя и я носи както намериш за добре.
Тя сграбчи веригата с две ръце; очите й се разшириха и го погледнаха изумено.
— Да не си си загубил ума? — извика тя. — Какво съм направила, та да заслужа такъв царствен подарък? И най-великата кралица на света би легнала с някой само за да получи дори по-обикновено украшение от това.
— Хубаво ме среса — отговори той и се усмихна. — Ние, потомците на Широката прегръдка, подаряваме на приятелите си или нещо ценно, или нищо.
Мира също искаше да пробва огърлицата, но Токе я накара да се върне и да не се занимава с разни дрънкулки; вече бе придобил такава власт над нея, че тя смирено му се подчини. А Юлва рече:
— Сигурно ще е най-разумно да я скрия под дрехите си. Сестрите ми, пък и жените в двореца ще ми издерат очите, за да я докопат. И още не мога да разбера защо ми я даваш, независимо че във вените ти тече кръвта на Широката прегръдка.
Орм въздъхна и отговори:
— Каква полза ще имам от нея, когато над костите ми поникне трева? Сега със сигурност знам, че ще умра. Нали току-що откри, че в тялото ми дори и въшките не искат да живеят. Всъщност вече имах подобни предчувствия. Може би щеше да стане твоя и да не бях обречен на смърт; но тогава щях да поискам нещо от теб в замяна. Мисля, че си достойна за това украшение, и не се съмнявам, че ще го браниш чудесно, ако те предизвикат да се състезаваш по дране с нокти. Е, естествено, бих предпочел да живея достатъчно дълго, за да гледам как блести на гърдите ти.
Единадесета глава: ЗА ГНЕВА НА БРАТ ВИЛИБАЛД И ЗА ТОВА КАК ОРМ ЗАПОЧНА ДА УХАЖВА
Събитията се развиха точно така, както предсказа Юлва. След няколко дни епископът започна да намеква на двамата ранени, че трябва да се съгласят да ги покръсти, но не успя да убеди никого от тях. Орм веднага загуби търпение и остро отвърна, че не желае да слуша нищо по този въпрос, така или иначе, му остава още малко да живее. А Токе каза, че за себе си е сигурен, че скоро ще оздравее, затова няма нужда от каквато и да е духовна подкрепа. После епископът изпрати брат Матиас да се опита да ги спечели с търпеливо обучение; на няколко пъти той започваше да им преподава вероучение, без да обръща внимание, когато го молеха да ги остави на мира. Накрая Токе поръча да му донесат едно хубаво копие с тънък и остър връх. Следващия път, когато брат Матиас дойде да ги напътствува, го завари замислено да подмята копието в свободната си ръка, подпрян на лакет в леглото.