Не говориха повече по-този въпрос. Призори заваля като из ведро, дъждът ги обгръщаше, сякаш бе димна завеса; бурята започна да утихва. Когато просветля, различиха пред себе си бреговете на Халанд и успяха най-после да приютят кораба в едно заливче; ветрилото му бе раздрано, а вътрешността бе пълна до половината с вода.
— Тия дъски ме докараха тук чак от гробницата на свети Яков — рече Орм. — Сега ми остава още малко път. И ще се върна вкъщи без огърлицата и без камбаната на свети Яков, макар че не спечелих много, като ги подарих.
— Носиш меч и кораб у дома — отвърна, Токе, — а аз — меч и жена. Малцина от тези, който тръгнаха с Крок, могат да се похвалят с такава плячка.
— Но над нас тегне и ужасният гняв на краля — додаде Орм, — а по-страшна тежест едва ли могат да ти окачат на врата.
Премеждията им вече бяха свършили. Свалиха петимата пленници на брега и ги пуснаха да си вървят; после си починаха малко и поправиха кораба и ветрилото. Щом времето се оправи, подгонени от лекия бриз, отплаваха надолу покрай брега. Сега дори жената беше в добро настроение и им помагаше с разни дреболии, така че Орм започна да понася присъствието й.
Надвечер приближиха плоските скали под къщата на Тосте; край тях, когато за последен път видяха това място, леко се поклащаха корабите на Крок. Изкачиха се по пътеката, която водеше към постройката; Орм вървеше начело. Близо до брега пътят пресичаше пенесто поточе — три греди образуваха дървено мостче над него. Орм се обади:
— Внимавайте с лявата! Гнила е.
Взря се в дървото и каза:
— Така си беше още преди да напусна дома. Всеки път, когато баща ми минаваше оттук, казваше, че веднага ще нареди да го поправят. А виждам, стои си така и не се е разпаднало, макар да ми се струва, че много дълго съм отсъствувал. Щом мостчето още държи, нищо чудно и старецът да е жив.
Малко по-нататък на едно високо дърво видяха щъркелово гнездо и самата птица, кацнала на него. Орм се спря и изсвири с уста; в отговор щъркелът плесна с криле и заграка с клюн.
— Помни ме — рече той. — Същият е. Сякаш вчера беше, когато за последен път си говорихме така.
После преминаха през залостената порта. Орм предупреди:
— Добре я затворете. Майка ми много се ядосва, когато има избягали овце, а ако не е в настроение, това се отразява на вечерята.
Чу се кучешки лай. На вратата се появиха някакви мъже и се облещиха, като видяха приближаващите викинги. После между отрупаните хора се провря жена и излезе напред. Беше Аса. Изглеждаше бледа, но иначе бе все така жизнена и пъргава както последния път, когато Орм я бе видял.
— Орм — промълви тя и гласът й потрепера. — Най-после господ чу молитвите ми.
— Напоследък май му проглушават ушите с молитви — рече той. — Никога не съм си представял, че и ти ще се покръстиш.
— Самотно ми беше — отвърна Аса. — Но сега всичко е наред.
— Мъжете отплаваха ли вече? — попита Орм.
— Никой не остана — отговори ти. — Од не се завърна у дома в годината, когато ти замина, а Тосте умря преди три години, по времето на голямата болест по добитъка. Но аз успях да оцелея, защото приех новата вяра. Тогава разбрах, че господ ще чуе молитвите ми и ти ще се върнеш при мен.
— Имаме много да си разказваме — рече Орм. — Но добре ще е да похапнем първо. Това са моите хора, а жената е чужденка и принадлежи другиму.
Аса обяви, че сега Орм е господар на къщата и неговите приятели са и нейни. Влязоха вътре; отнасяха се с тях като с герои. Очите й се насълзиха, когато носеше на масата най-любимите му ястия. Имаха много неща да си казват и това отне няколко последователни вечери. Не споменаха нищо за начина, по който Токе се бе събрал с жена си — Орм не искаше да помрачава радостта на майка си така скоро след завръщането си. Аса веднага хареса Токе, грижовно и умело превързваше ранената му ръка и тя бързо започна да заздравява; бе майчински настроена и ласкава към Мира, макар че почти не можеха да разговарят; възхищаваше се от красотата й, от черната й коса. Разочарована бе, че Орм и другарите му не искаха заедно с нея да благодарят на бога за щастливото завръщане, но беше прекалено доволна, за да се обиди от това. Каза, че Орм и останалите ще разберат тия неща по-добре, когато остареят и помъдреят.
В началото това безгрижие и мекота у Аса се сториха на, Орм малко странни; минаха цели шест дни, докато отправи първата остра забележка към прислугата — тогава тя отново заприлича на себе си.
Орм и Токе се бяха сближили отново, но никой не споменаваше името на Юлва. Когато разказваха на Аса за преживелиците си, след като отплавали с Крок. Орм почувствува как старата му привързаност към Токе се съживява и го хвалеше красноречиво. Но щом мислите му се насочеха към Юлва, настроението му помръкваше — тогава Токе и жена му не бяха приятна гледка за него. С всеки изминал ден Мира ставаше все по-хубава, през цялото време пееше и се смееше; двамата с Токе бяха толкова щастливи, че нямаха време да забележат чуждите грижи. Аса им предсказа, че ще си родят хубави деца, и Мира, когато й обясниха това, се усмихна и обясни, че правят всичко, което е по силите им, за да стане така. Аса пък спомена, че трябва вече да търси жена и за Орм, но той с мрачен вид отвърна, че не бърза толкова.