Торкел и Гудмунд се показаха много гостоприемни. След като си починаха и благодариха на бога за благополучното пътуване, пратениците им обясниха мисията си.
По-възрастният на вид епископ, когото наричаха епископът на Едмъндсбъри, се обърна към Торкел, Гудмунд и останалите викинги, надошли да чуят думите му. Каза, че времената били жестоки и Христос и църквата му скърбяли много, задето хората не знаят как да живеят заедно в мир, любов и търпимост. Но за щастие, продължи той, сега в Англия царувал крал, който от всичко на света най-много обичал мира въпреки необятната си власт и легионите от воини, очакващи неговите заповеди. Предпочитал да спечели любовта на противниците си, вместо да ги разгроми с оръжие. Крал Етелред гледал на тях като на зле напътствувани млади ентусиасти, които не знаят кое е най-добро за тях. След като обсъдил нещата с мъдрите си съветници, кралят решил да не тръгва срещу тях и да ги избива, а миролюбиво да им посочи колко грешен път са избрали. Проводил пратеници, за да разберат по какъв начин могат да убедят храбрите вождове от север н последователите им да отворят душите си за мирния живот и да се откажат от опасните пътища, по които са поели. Желанието на краля било викингите да се върнат на корабите си и да отплават от тези брегове, за да заживеят в своята земя в мир и доволство. За да ги поощри и да спечели завинаги приятелството им, бил готов да им даде подаръци, които да предизвикат тяхната радост и благодарност. Вярвал, че тази кралска щедрост така ще размекне жестокостта на младите им сърца, че те ще заобичат свещените божи закони и Евангелието на Христа. И ако това се сбъднело, радостта на крал Етелред нямало да има граници, щял да изпитва към тях още по-силна привързаност.
Епископът беше прегърбен от старост; бе останал без зъби и малцина от викингите можаха да разберат речта му; но един мъдър свещеник от обкръжението му им я преведе. Като я чуха, присъствуващите започнаха да се озъртат и да се споглеждат изумени. Гудмунд, пиян и доволен, седеше върху бъчва с бира и търкаше с ръка малко златно кръстче, за да го излъска; когато му обясниха какво бе казал епископът, той се заклати напред-назад от удоволствие. Викна на Торкел, че не трябва да губи време, а веднага да отговори на това чудесно слово.
Торкел отвърна достойно, като истински вожд. Каза, че това, което току-що са чули, без съмнение си струва да се обмисли. Името на крал Етелред е вече много известно в Дания, но сега се уверява, че той е по-добър, отколкото са чували да разказват; а предложението му да даде на всички подаръци съвсем отговаряло на досегашната им представа за него.
— Както казахме и на ърл Бюрхтнот — продължи той, — когато разговаряхме от двата бряга на реката, вие, обитателите на тази земя, сте богати, а ние сме само бедни моряци и с удоволствие бихме станали ваши приятели, ако споделите богатствата си с нас. Приятно ни е да чуем, че сам крал Етелред чувствува нещата по същия начин; и като виждам колко е богат, могъщ и мъдър, не се съмнявам, че ще се покаже щедър към нас. Още не сте ни споменали колко възнамерява да предложи; но за да ни ощастливи, е нужно доста — по природа сме меланхолични. Мисля, че ще е най-добре, ако подаръците са под формата на злато и сребро от хазната; така най-лесно ще ги преброим, пък ще са и най-удобни за превозване. А докато уредим нещата, бихме искали да ни оставите необезпокоявани тук; ще набавяме всичко необходимо за домакинството и за удоволствията си от околността. Но още един човек има право на глас наравно с мен и Гудмунд — това е Йостейн. В момента е на поход и плячкосва заедно с повечето си хора и докато не се върне, не можем да решим какъв да бъде по размер подаръкът на крал Етелред. Но ми кажете веднага има ли сред вас някой свещеник с медицински познания. Както сами виждате, ръката ми трябва да се гипсира.
По-младият епископ отговори, че с тях пътуват двама лечители и с радост ще ги помоли да се погрижат за Торкел. Но в замяна поиска да разрешат на затворените в кулата да слязат и да си тръгнат безпрепятствено. Тежко е, допълни той, да си ги представи човек там горе, измъчвани от жажда и глад.
— Доколкото зависи от мен — отвърна Торкел, — могат да слязат веднага щом пожелаят. Откак сме превзели града, се опитваме да ги убедим да сторят това, но те най-упорито отказват; всъщност те ми счупиха ръката. Трябва само да ни оставят половината от всичко, което са взели горе в кулата. Това ще бъде нищожна отплата за счупената ми ръка и за всички неприятности, които ни причиниха. След това могат да си ходят.
Скоро всички слязоха от кулата. Имаха бледен и измъчен вид. Някои се разплакаха и се хвърлиха в краката на епископа, а други жално се молеха за храна и вода. Хората на Торкел се разочароваха, като видяха, че у тях няма почти никакви ценности, но въпреки това им дадоха храна и не им сториха нищо лошо.