Орм случайно мина покрай един улей за вода, от който пиеха мнозина от прислонилите се в кулата. Сред тях видя някакъв дребен, плешив мъж в свещеническо наметало и качулка, с дълъг нос и червен белег на челото. Орм се вгледа в него стъписан. После приближи и го сграбчи за рамото.
— Радвам се, че те виждам отново — рече той. — Дължа ти благодарности от времето, когато се видяхме за последен път. Но не съм си и представял, че мога да срещна в Англия лечителя на крал Харалд. Как се озова тук?
— Слязох от кулата — ядно се тросна брат Вилибалд, — където вие, езичници берсерки, ме принудихте да прекарам последните две седмици.
— Имам да говоря с теб по няколко въпроса — каза Орм. — Ела с мен, ще ти дам ядене и пиене.
— Нямам какво да ти кажа — отговори брат Вилибалд. — Колкото по-малко датчани виждам, толкова по-добре за мен. Това поне успях да науча досега. От другаде ще се сдобия с месо и пиене.
Орм се страхуваше, че както е сърдит, дребничкият свещеник може да се шмугне и да избяга, затова го хвана под мишница и го понесе, като го уверяваше, че няма да му направи нищо лошо. Брат Вилибалд се съпротивяваше енергично и със строг глас настояваше да го пуснат; предупреди Орм, че проказа и други най-ужасни страдания щели да сполетят всеки, който е вдигнал ръка срещу свещеник. Но той не му обърна никакво внимание. Отведе го в някаква къща, която бе избрал за своя квартира, след като превзеха града, и в която сега имаше само неколцина ранени от екипажа му и две стари жени.
Свещеникът очевидно умираше от глад, но когато поставиха месо и пиене пред него, известно време съзерцаваше с горчивина в очите подноса и халбата, без да посегне към тях. После въздъхна, промърмори нещо под носа си, прекръсти храната и лакомо започна да яде. Орм му наля втора чаша бира и търпеливо го зачака да утоли глада си. Хубавата бира сякаш не оказа благотворен ефект върху настроението му, отговорите му си оставаха все така резки, но поне си даваше труд да отвръща на въпросите; не след дълго вече говореше с предишното си красноречие.
Обясни, че е избягал от Дания с епископ Попо, когато грешният езичник крал Свен нападнал Йелинге, за да унищожи тамошните служители на бога. Епископът, болен и много изтощен сега живеел от милосърдието на Уестминстърския абат и скърбял, че целият му труд на север бил пропаднал. Но брат Вилибалд смяташе, че всъщност няма за какво да се съжалява, ако се погледне на нещата правилно. Явно случилото се е знак от бога, че свещениците трябва да се откажат от опитите си да покръстят езичниците от север, а трябва да ги оставят да се унищожават взаимно с присъщите им ужасни и непонятни привички. Лично той, добави брат Вилибалд, няма никакво намерение отново да покръства хора от тези земи; готов е да заяви това пред Разпятието и пред страданията на Христа и пред всеки, който пожелае да чуе, дори ако трябва и пред самия Бременски архиепископ.
С блеснали очи той изпразни халбата си, млясна с уста и отбеляза, че за прималелия от глад бирата е по-питателна от месото. Орм му наля отново и той продължи разказа си.
Щом епископ Попо чул, че на източния английски бряг слезли датски викинги, пожелал да се опита да узнае какво е положението в датското кралство; дали там има още живи християни, дали била вярна мълвата, че крал Харалд е умрял и още много други неща. Но епископът бил прекалено слаб, за да предприеме лично пътуването от Уестминстър и затова изпратил брат Вилибалд да събере сведения.
— Твърдеше, че рискът за мен е минимален, колкото и раздухани да са страстите на езичниците. Каза, че ще ме посрещнат добре заради познанията ми по медицина; освен това, че сред тях сигурно има и някои, които познавам от двореца на крал Харалд. Аз бях на по друго мнение — епископът е прекалено благ за тоя свят и не ви познава добре като мен. Но непристойно е да противоречиш на собствения си епископ, затова постъпих както ми поръча. Една вечер, съвсем изтощен, пристигнах в този град. След вечерня легнах да спя в сградата на църквата. Събудиха ме писъци и облаци от дим, полуголи мъже и жени се втурнаха вътре, крещейки, че злите демони ни били нападнали. Зли демони нямаше, но ни обграждаха по-страшни противници; надали щеше да има някаква полза, ако ги приветствувах от името на епископ Попо. Затова заедно с останалите избягах в кулата и там щяхме да си умрем, ако господ не беше решил да ни освободи от мъките на благословение празник на Светата Троица.