Поклати скръбно глава и изгледа Орм с уморен поглед.
— Това се случи преди четиринадесет дни — добави той — и оттогава почти не съм мигнал. Тялото ми е отпаднало; не, не е слабо, силно е както и духът, който го обитава, но все пак издръжливостта му има граници.
— Ще спиш по-късно — рече Орм нетърпеливо. — Знаеш ли нещо за съдбата на Юлва, дъщерята на крал Харалд?
— Да, знам със сигурност — бързо отвърни брат Вилибалд, — че ако скоро не се поправи, ще гори в ада заради упорития си дух и скандалното си държание. Но каква надежда може да има, че дъщерята на крал Харалд ще благоволи да се промени?
— И жените ни ли мразиш? — попита Орм. — Какво ти е направила?
— Няма значение какво е сторила на мен — с горчивина отговори малкият свещеник, — макар че наистина ме нарече плешив стар бухал само защото я заплаших с божието отмъщение.
— Заплашил си я? — скочи Орм. — Защо си я заплашил?
— Защото се закле, че ще прави каквото си иска и ще се омъжи за езичник дори ако всички епископи на света решат да я спрат.
Орм се улови за брадата и с широко отворени очи се втренчи в дребния свещеник. После седна отново.
— Аз съм езичникът, за който иска да се омъжи — тихо промълви той. — Къде е тя сега?
Но тази вечер не получи отговор на въпроса си — в същия момент брат Вилибалд бавно се свлече на масата и заспа непробудно, положил глава върху ръцете си. Орм направи всичко възможно да го събуди, но не успя; накрая го вдигна на ръце и го отнесе на дъсченото легло, като хвърли отгоре му една кожа. С изненада усети, че започва да се привързва към тоя дребничък мъж. Поседя сам, замечтан над бирата си. После, като видя, че не му се спи, стана и обзет от нетърпение, отиде при брат Вилибалд и здраво го разтърси.
Но той само се обърна насън и заспало промърмори с раздразнен глас: „По-страшни от демони.“
Когато на следващата сутрин най-после се събуди, свещеникът бе в по-благосклонно настроение и изглеждаше доста доволен от положението си. Орм незабавно се зае да изкопчи подробности за всичко, което се бе случило с Юлва от последната им среща насам. Избягала с епископа от Йелинге — предпочитала да отиде в изгнание, отколкото да остане вкъщи под крилото на брат си Свен — и прекарала с него зимата в Уестминстър. С нетърпение чакала да се върне у дома в Дания; щяла да стори това веднага щом получи добри новини за положението там. Но скоро до тях достигнала мълвата, че крал Харалд умрял в изгнание. Това накарало Юлва да замисли едно пътуване на север — в дома на сестра й Гунхилд, която се омъжила за датския ярл Полинг от Нортамбрия. Епископът не я пускал на такова опасно пътешествие, предпочитал тя да остане на юг и да се омъжи за някой честен вожд, който с негова помощ щели да й намерят. Но щом споменел нещо по този въпрос, тя пребледнявала от ярост и избухвала, като сипела страхотни обиди срещу всеки, който бил наоколо, дори срещу самия епископ.
Ето това разказа малкият свещеник за Юлва. Орм бе доволен, че се е спасила от лапите на крал Свен, но се чувствуваше потиснат, защото не можеше да измисли начин да я види. Безпокоеше се също от удара, който бе получил във врата, и от непрекъснатите болки, но брат Вилибалд се усмихна пренебрежително и каза, че дебела глава като неговата би издържала и много по-силен сблъсък. Все пак му сложи пиявици зад ушите и Орм скоро се почувствува по-добре. Непрекъснато мислеше за Юлва. Чудеше се дали да не се опита да убеди Торкел и другите вождове да предприемат голям поход към Лондон и Уестминстър, като се надяваше, че така ще може да се свърже с нея. Но вождовете водеха безкрайни: съвещания с пратениците на крал Етелред, уточняваха подробности относно подаръка му; цялата армия седеше в бездействие, всички само ядяха, пиеха и се чудеха колко голям откуп следва да искат от такъв велик крал.
И двамата епископи смело се застъпиха за господаря си, изказаха най-различни доводи, обясняваха защо предложената от вождовете сума им се вижда прекалено голяма. Съжаляваха, че викингите явно не осъзнават колко по-важни неща от златото и среброто има на света, че за богатия е така трудно да прекрачи прага на царството небесно, както вол да влезе в къща през отдушника на покрива. Вождовете ги изслушаха търпеливо и накрая отговориха, че ще понесат стоически всички неприятности, които биха се струпали върху главите им заради тая сделка, но не могат да приемат по-малък откуп от първоначално споменатия. Ако това, което епископите разказват за рая и за отдушника е вярно, тогава те правят чудесна услуга на крал Етелред, като го облекчават с част от бремето на неговото богатство.
Епископите въздъхнаха и увеличиха сумата; най-накрая постигнаха споразумение за количеството, което крал Етелред трябваше да изплати. Всеки моряк от флотата щеше да получи по шест марки сребро освен това, което вече е придобил чрез грабежи. На всеки кормчия се падаха по дванадесет, а на капитан на кораб — по шестдесет. Торкел, Гудмунд и Йостейн щяха да вземат по триста марки сребро. Епископите твърдяха, че това е тежък ден за тях, не знаят какво ще каже кралят им, като чуе количеството, за което са се уговорили. Щяло да му бъде двойно по-трудно, обясниха те, защото в същия този момент други негови пратеници преговаряли с един норвежки вожд на име Олав Трюгвасон, който заедно с флотата си плячкосвал по южните им брегове. Не били сигурни, че дори богатствата на крал Етелред ще стигнат да задоволят претенциите и на двете страни.