До този момент моряците бяха възвърнали предишното си настроение. Казаха, че планът е добър, а Крок е най-мъдрият и най-умният от всички главатари, че с гордост откриват как изгледите за пътуване до земите на запад почти не ги тревожат, макар, доколкото си спомнят, никой кораб от родните им места да не е предприемал такова пътешествие.
Вдигнаха котва и скоро пристигнаха в Мьон. Там почиваха едно денонощие, внимателно се оглеждаха и чакаха попътен вятър. След това в бурно море тръгнаха нагоре през Сунд и същата вечер стигнаха до най-тясната му точка, без да срещнат неприятели. По-късно през нощта пуснаха котва в подветрената страна на Възвишението и решиха да слязат на брега, за да търсят провизии. Прехвърлиха се на брега тайно на три различни места. Групата на Крок има късмет — веднага попадна на някаква кошара, разположена близо до голяма къща, и успя да убие овчаря и кучето му, преди те да вдигнат тревога. Хванаха овцете и заколиха толкова, колкото можеха да вземат със себе си, но животните започнаха да блеят силно, затова Крок и хората му напрегнаха сили да си свършат работата.
Възможно най-бързо се върнаха по пътя, по който бяха дошли, като-всеки мъкнеше на раменете си по една овца. Зад себе си чуха суетенето на хората от къщата, които се бяха събудили, и скоро по следите им прегракнало завиха кучета. После от по-далеч се разнесе женски глас, който се извиси над глъчката от лай и човешки гласове: „Чакай! Стой при мен!“ Изкрещя няколко пъти:
„Орм“, а после отчаяно и пронизително извика: „Чакай!“
Хората на Крок не можеха да се движат бързо с товара си, тъй като пътеката бе стръмна, камениста, а нощта — облачна и още съвсем тъмна. Самият Крок бе последен от колоната. Носеше овцата си през рамо, а в другата ръка държаше брадва. Гледаше по възможност да не влиза в бой заради товара — не си струваше да рискува живота или крайниците си за толкова малко; ето защо подканяше хората си напред с остри думи, когато се спъваха или забавяха.
Корабът бе хвърлил котва край едни плоски скали и моряците с гребла го държаха настрани от тях. Бяха готови да отплават веднага щом Крок се върне, другите групи бяха пристигнали вече с празни ръце. Неколцина го чакаха на брега в случай, че той се нуждае от помощ. Групата бе само на няколко крачки от кораба, когато две огромни кучета се спуснаха със скокове надолу по пътеката. Едното се хвърли върху Крок, но той се извърна и го удари с брадвата: другото със страхотен скок префуча край него към мъжа отпред, събори го на земята с инерцията си и заби зъби в гърлото му. Двамина бързо приближиха и убиха кучето, но когато заедно с Крок се наведоха над ранения, видяха, че гръклянът му е съвсем разкъсан и той скоро ще умре от загуба на кръв.
В същия момент край главата на Крок извистя копие, по склона се спуснаха двама мъже и изскочиха на скалната площадка; бяха тичали толкова бързо, че всички други останаха далеч назад. Първият, който бе гологлав и не носеше шлем, а в ръце държеше къса сабя, се спъна и се просна с цялата си дължина върху скалите; две копия прелетяха над него н се забиха в другаря му. Той се строполи на земята. Но гологлавият стапа веднага; зави като вълк и се хвърли върху мъжа, който при падането му бе скочил към него с извадена сабя; повали го с удар в слепоочието. После се спусна към Крок, застанал зад гърба му. Всичко това се случи много бързо. Замахна свирепо към него, но Крок все още носеше овцата и я завъртя, за да посрещне удара, като същевременно улучи противника си по челото с опакото на брадвата. Той падна в безсъзнание Крок се надвеси над него и видя, че е още младеж — с червена коса, чип нос и бяло лице. Опипа с ръка мястото, където бе попаднала дръжката, и се увери, че черепът му не е счупен.
— Ще взема и телето заедно с овцата — рече той. — Може да гребе на мястото на този, когото уби.
Вдигнаха го, занесоха го на кораба и го хвърлиха под една седалка за гребане: после, след като всички с изключение на двамата загинали на брега се качиха на борда, отплаваха в морето. Междувременно на скалите се бе събрала огромна тълпа от преследвачи. Небето бе започнало да просвстлява. Те изпратиха по кораба няколко копия, но не улучиха нищо. Мъжете въртяха греблата с все сила, щастливи, че имат прясно месо на борда. Доста се бяха отдалечили от сушата, когато към фигурите на брега се присъедини една жена с дълга синя роба и разпиляна коса. Изтича до ръба на скалите, протегна ръце към кораба и извика нещо. Викът й достигна до тях но водата като леко шумолене. Тя остана там дълго след като бяха престанали да я чуват.