— Не така, не така — настойчиво извика той. — За бога, успокой се, мило дете. Недей да се прегръщаш с него тъй неприлично пред очите на божи служители и зад свещените стени на абатството. Освен това той още не е покръстен. Забрави ли това?
Юлва се опита да избута епископа настрани, но той смело й устояваше, а брат Вилибалд му се притече на помощ и я сграбчи за ръката. Тя престана да се съпротивява и щастливо се усмихна на Орм през рамото на епископа.
— Орм — рече тя, — видях как корабите пристигат по реката и разбрах, че на борда им има мъже от Дания. После до кормчията на един от тях зърнах червена брада и се разплаках — приличаше на теб, но знаех, че е невъзможно да си ти. А старата не ме пусна да дойда и да видя.
Отпусна глава на рамото на епископа, разтърсвана от ридания.
Орм се приближи и погали косата й; но не знаеше какво да каже, не разбираше нищо от женски сълзи.
— Ако искаш, ще я наложа тая старица — промълви той, — само ми обещай да не си тъжна.
Епископът се опитваше да го отблъсне и да убеди Юлва да седне, като й говореше успокоително:
— Мило дете, не плачи! Прекара доста време в чужда земя сред непознати хора, но господ се смили над теб. Сега седни на тази пейка, ще пийнеш малко греяно вино с мед. Брат Вилибалд веднага ще отиде да го приготви, ще му сложи много мед; ще запалим още ярка светлина. Ще опиташ и едни странни ядки от южните земи, наречени бадеми, които ми подари моят добър събрат, абатът. Яж от тях колкото желаеш.
Юлва седна, закри лицето си с ръка и избухна в звънлив и жизнерадостен смях.
— И той е глупав като теб, Орм, макар че е най-добрият божи служител, когото съм срещала. Мисли, че съм нещастна и може да ме успокои с ядки. Дори в неговото царство небесно няма да се намери толкова щастлив човек, колкото съм аз в момента.
Донесоха ярко искрящи восъчни свещи, а след това влезе брат Вилибалд с греяното вино.
Наля го в чаша от зелено стъкло и обяви, че трябва да се пие незабавно, за да могат напълно да се усетят силата н аромата му; никой не посмя да му противоречи.
Ярък блясък притежават свещите запалени,
римското стъкло, доброто, без корист
направено от божи хора,
но са с блясък по-сияен на
девойката очите, когато ридае.
— Това е първият стих — добави той, — който излиза от устата ми от доста време насам.
— Ако бях поетеса — рече Юлва, — с удоволствие бих съчинила някакъв стих, за да обезсмъртя този момент. Но, уви, не умея. Знам със сигурност, защото се опитвах да измислям остри рими за старата абатиса през цялото време, докато бях наказана с пост и молитви. Не успях, въпреки че баща ми няколко пъти се опитва да ме научи на това изкуство, когато бе в приветливо настроение. Самият той не можеше да съчинява стихове, но знаеше как трябва да се прави това. По-тежко наказание за мен беше, че не успях да измисля дори един стих, с който да отмъстя на старата вещица, задето ме затвори там. Но вече е все едно, няма да ми заповядват разни старици.
— В никакъв случай! — потвърди Орм.
Искаше още много неща да научи от нея; заедно с епископа тя му разказа всичко, което се беше случило до последния им ден в Дания, за това как бяха избягали от крал Свен.
— Но трябва да ти призная нещо — добави Юлва. — Малко преди крал Свен да ни превземе, когато не бях сигурна дали ще успея да се измъкна, скрих огърлицата — не исках да попадне в неговите ръце. И нямах време да отида да си я взема, преди да се качим на кораба. Знам, че тази вест ще те натъжи, Орм, но не можах да измисля какво друго мога да направя.
— Предпочитам да имам теб, отколкото огърлицата — отвърна той. — Но тя е украшение, достойно за крале, и боя се, че ти повече от мен ще почувствуваш липсата й. Къде я скри?
— Това поне мога да ти кажа. Не мисля, че някой от присъствуващите ще издаде тайната. Мястото е близо до големия портал на двореца. От дясната страна на пътечката под моста има малко възвишение, обрасло с пирен и хвойна. Там в шубраците се крият три големи камъка. Двата са доста масивни, потънали дълбоко в земята, и почти не се виждат, а третият е легнал върху тях. Не е толкова тежък, та успях някак си да го повдигна. Завих огърлицата първо в парче плат, после в една кожа и я пъхнах под камъка. Беше ми много мъчно, че трябва да я оставя там — бе единственият ми спомен от теб. Но надявам се, още си стои непокътната, на по-сигурно място е, отколкото ако я бях взела със себе си в тая чужда земя. Никой не приближава до това кътче, дори и добитъкът.
— Знам ги тия камъни — обади се брат Вилибалд. — Там събирах дива мащерка и бял смин, с който се лекуват стомашни киселини.