— Но вярно ли е, господине — попита го тя, като се спря пак, страхувайки се смъртно, че се е излъгала, толкова нейната мисъл я правеше щастлива, — вие наистина ли знаете латински?
Тези думи засегнаха гордостта на Жулиен и разсеяха чара, в който той живееше от четвърт час.
— Да, госпожо — отвърна й той, като се помъчи да си придаде студен вид, — аз знам латински така добре, както и господин свещеникът, и дори той понякога има добрината да каже, че го зная по-добре от него.
На госпожа дьо Ренал се стори, че лицето на Жулиен има твърде зъл израз; той беше се спрял на две крачки от нея. Тя се приближи и му каза полугласно:
— Нали през първите дни вие няма да пляскате децата ми дори и ако те не си знаят уроците?
Този толкова благ и почти умолителен тон на тази прекрасна дама накара Жулиен да забрави завчас какво дължи на славата, която има като латинист. Лицето на госпожа дьо Ренал беше досам неговото, той усети уханието, което излъхват летните дрехи на една жена, нещо замайващо за един беден селянин. Жулиен се изчерви до уши и каза с въздишка и прималнял глас:
— Не се страхувайте от нищо, госпожо, аз ще ви слушам за всичко.
Чак в тоя миг, когато тревогата за нейните деца се разсея напълно, госпожа дьо Ренал бе поразена от изключителната красота на Жулиен. Неговите почти женствени черти и смутеният му вид не се сториха никак смешни на тази жена, която сама бе извънредно свенлива. Мъжественият вид, които изобщо се смята за необходим на мъжката красота, би я уплашил.
— На каква възраст сте, господине? — запита тя Жулиен.
— Скоро ще навърша деветнадесет години.
— Големият ми син е на единадесет — подзе госпожа дьо Ренал, вече съвсем успокоена, — той ще бъде почти ваш другар, вие ще можете да го учите на ум и разум. Веднъж баща му рече да го набие; детето боледува цяла седмица, баща му едва беше го ударил.
„Каква разлика от мене — помисли Жулиен. — Та и вчера дори баща ми ме наби. Колко щастливи са тия богати хора!“
Госпожа дьо Ренал се стараеше да долавя и най-малките отсенки на онова, което ставаше в душата на възпитателя; тя взе изблика на тъга за свенливост, и поиска да го насърчи.
— Как се казвате, господине? — попита го тя с тон и грация, чарът на които Жулиен почувствува, без да може да си даде сметка за това.
— Наричат ме Жулиен Сорел, госпожо; треперя от страх, тъй като влизам за пръв път през живота си в чужда къща, нуждая се от вашето покровителство и вие трябва да ми прощавате много неща през първите дни. Аз никога не съм ходил в колеж, бях много беден; никога не съм говорил с другиго освен с роднината си полковия хирург, кавалер на Почетния легион, и свещеника Шелан. Той ще ви даде добри сведения за мен. Братята ми ме биеха винаги, не им вярвайте, ако ви кажат нещо лошо за мен, простете ми грешките, госпожо, лоши намерения няма да имам никога.
Жулиен се успокои малко по малко през време на тая дълга реч и почна да оглежда госпожа дьо Ренал. Такова е въздействието на съвършеното обаяние, когато то е свързано с характера и главно, когато съществото, което то краси, не мисли за това обаяние; Жулиен, който разбираше от женска красота, бе готов да се закълне в този миг, че тя е едва на двадесет години. И изведнъж му хрумна смелата мисъл да й целуне ръка. Той се уплаши тозчас от своята мисъл; миг след това си каза: „Ще проявя страхливост, ако не сторя това, което може да ми помогне, и не намаля презрението, което тази прекрасна дама храни навярно към един беден, току-що захвърлил триона работник“. Може би Жулиен се беше поокуражил от думите „красив момък“, които от шест месеца насам чуваше да казват за него в неделя няколко млади момичета. Докато у него траеше тази вътрешна борба, госпожа дьо Ренал с няколко думи се постара да му посочи как трябва да се държи в началото с децата. Усилието, с което се мъчеше да се овладее Жулиен, го накара отново да побледнее силно; той каза смутено:
— Никога, госпожо, няма да бия децата ви; кълна се пред бога!
И като каза тия думи, той се одързости да вземе ръката на госпожа дьо Ренал и да я поднесе към устните си. Тя се учуди на тая постъпка, а после, като размисли, се обиди. Тъй като беше много горещо, ръката й беше съвсем гола под шала и Жулиен, като я поднесе към устните си, я заголи цялата. След няколко мига тя сама се укори, стори й се, че не се е възмутила начаса.
Зачул да се говори, господин дьо Ренал излезе от кабинета си; със същия величав и бащински вид, с който сключваше браковете в кметството, той каза на Жулиен:
— Необходимо е да поговоря с вас, преди децата да са ви видели.